Касандра Клеър - Град от кости

— Аз мислех — каза тя. — Мислех за теб.

Той затвори за миг очи.

— Ако нещо ти се беше случило… — Той нежно прокара ръце по нейните, чак до китките, сякаш за да се увери, че наистина е невредима. — Как ме намери?

— Люк — отвърна тя, малко неясно. — Дойдох с Люк. За да те спася.

Той продължаваше да я държи, ала отмести поглед от лицето й към прозореца и леко се намръщи.

— Значи онова са… дошла си с глутницата на вълците? — попита той със странен тон.

— На Люк — каза тя. — Той е върколак и…

— Знам. — Прекъсна я Джейс. — Трябваше да предположа… оковите в мазето… — Той погледна към вратата. — Къде е той?

— Долу — каза тихо Клеъри. — Той уби Блекуел. Аз се качих горе да те потърся…

— Той трябва да махне оттук глутницата си — рече Джейс.

Тя го погледна недоумяващо.

— Какво?

— Люк — каза Джейс. — Трябва да вдигне глутницата си. Станало е недоразумение.

— Какво, да не си се самоотвлякъл? — Идеше и да крещи, ала гласът и беше твърде слаб. — Хайде, Джейс.

Клеъри го дръпна за китките, но той не помръдна. Гледаше я внимателно и тя потресена разбра какво й бе убягнало в първия пристъп на облекчение.

Когато го видя за последно, той беше целият в рани, дрехите му бяха мръсни и кървави, косата му — невчесана и сплъстена от кръв и мръсотия. Сега той беше облечен със спортна бяла риза и черен панталон, чистата му коса падаше край лицето му, бледозлатиста и на вълни. Той отметна няколко кичура от очите си с тънката си ръка и тя видя, че тежкият сребърен пръстен отново беше на пръста му.

— Това твои дрехи ли са? — попита изумена тя. — А и раните ти са почистени… — Гласът й се прекърши. — Явно Валънтайн се грижи доста добре за теб.

Той й се усмихна вяло.

— Ако ти кажа истината, ще ме сметнеш за луд — каза той.

Тя усети, как сърцето и заблъска в гърдите, като размахващо крила колибри.

— Не, няма.

— Баща ми ми даде тези дрехи — рече той.

Пляскането на крилете се ускори.

— Джейс — каза внимателно тя, — твоят баща е мъртъв.

— Не. — Той поклати глава. Клеъри усети, че той е силно развълнуван, може би от страх, може би и наслада, а може би и от двете. — Мислех, че е мъртъв, но се оказа, че не е. Всичко е било грешка…

Тогава тя си спомни как Люк беше казал, че Валънтайн е способен да лъже очарователно и убедително.

— Валънтайн ли ти каза това? Защото той е лъжец, Джейс, спомни си какво каза Ходж. Ако той ти е казал, че баща ти е жив, то това е лъжа, само и само за да те накара да правиш това, което той иска…

— Видях баща си — рече Джейс. — Говорих с него… той ми даде това… — Той посочи новата си, чиста риза, като че това беше неопровержимо доказателство. — Баща ми не е мъртъв. Валънтайн не го е убил. Ходж ме е излъгал. През всичките тези години съм си мислел, че е мъртъв, а той не е.

Клеъри се огледа безпомощно наоколо, стаята с блестящия порцелан, факлите и празните блестящи огледала.

— Ами, след като баща ти е тук, къде е тогава? И него ли е отвлякъл Валънтайн?

Очите на Джейс блеснаха. Яката на ризата му беше отворена и тя видя тънките бели знаци, които покриваха ключицата му, подобно драскотини по златистата кожа.

— Баща ми…

Вратата на стаята, която Клеъри беше затворила след себе си, се отвори със скърцане и един мъж влезе в стаята.

Беше Валънтайн. Неговата гъста, сребриста коса блестеше като шлем от лъскава стомана, а устните му бяха сурово свити. На кръста от широкия му колан се спускаше ножница, от която се подаваше дръжката на дълъг меч.

— Е — каза той, поставил ръка върху дръжката на меча, — събрали си нещата? Нашите бездушни воини не могат повече да удържат на атаката на хората вълци.

Той видя Клеъри и спря насред изречението си. Не беше от онези хора, които губят контрол, но тя все пак прочете изненада в очите му.

— Какво е това? — попита той, като премести погледа си върху Джейс.

Но Клеъри вече търсеше камата на кръста си. Тя напипа дръжката й, извади я от ножницата и замахна, за да я хвърли. Яростта пулсираше в слепоочията й като удар на барабани. Тя можеше да убие този човек. Тя щеше да го убие.

Джейс хвана китката й.

— Недей.

Тя не можеше да повярва.

— Но, Джейс…

— Клеъри — каза сериозно той. — Това е баща ми.

— Май прекъсвам нещо — каза Валънтайн, гласът му беше сух като пустиня следобед. — Сине, ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш кой е това? Да не би някое от децата на семейство Лайтууд?

— Не — рече Джейс. Той звучеше уморено и нещастно, но ръката, с която я държеше за китката, я стискаше здраво. — Това е Клеъри. Клариса Фрей, моя приятелка. Тя…