Касандра Клеър - Град от кости

Люк се изправи.

— Щом си изненадан, значи си идиот — каза той. — Не бих казал, че пристигането ми беше безшумно.

По бузите на Блекуел избиха морави петна, но той не помръдна към Люк.

— Значи отново си водач на глутница вълци, така ли? — каза той с неприятен смях. — Не можеш да оставяш долноземците да вършат мръсната ти работа, нали? Войниците на Валънтайн са на път да ги разкъсат долу на поляната, а ти си се скрил тук с гаджетата си. — Той се подсмихна към Клеъри. — Тази изглежда малко младичка за теб, Лушън.

Клеъри пламна в негодувание, ръцете й се свиха в юмруци, но гласът на Люк бе учтив, когато отговори:

— Не бих нарекъл точно войници онези там, Блекуел — каза той. — Това са бездушни. Измъчени същества, които някога са били хора. Доколкото си спомням, Клейвът не гледа с добро око на това — да се измъчват хора, като се използва черна магия. Не мисля, че ще бъдат очаровани и от…

— Майната му на Клейва — изръмжа Блекуел. — Не ни трябват те и тяхната търпимост към долноземците. Освен това бездушните няма да са дълго време такива. Веднъж Валънтайн да пусне Бокала в действие, и те ще се превърнат в ловци на сенки, и то не по-лоши от нас — даже и по-добри от бойците, възпитани от Клейва. Мамини синчета, обичащи Долноземците. — Той оголи развалените си зъби.

— Ако това са били плановете му относно Бокала — каза Люк, — защо тогава не ги е осъществил? Какво чака още?

Блекуел повдигна вежди.

— Не знаеш ли? Той взе своя…

Прекъсна го добродушен смях. Пангборн бе изникнал до него, целият в черно, преметнал кожен колан през рамо.

— Достатъчно, Блекуел — рече той. — Типично за теб, говориш твърде много. — Острите му зъби блеснаха към Люк. — Интересен ход, Греймарк. Не мислех, че ще си толкова безчувствен да поведеш най-новата си глутница към самоубийствена мисия.

По бузата на Люк трепна мускул.

— Джослин — каза той. — Какво й е направил?

Пангборн звучно се изкиска.

— Мислех, че не те е грижа.

— Не виждам какво иска от нея сега — продължи Люк, без да обръща внимание на подигравката. — Получи си Бокала. Тя вече не му трябва. Валънтайн не би убил никого ей така. Убийството с конкретна цел или причина — това повече му приляга.

Пангборн сви равнодушно рамене.

— На нас ни е все тая какво ще прави с нея — рече той. — Тя му е жена. Може просто да я мрази. А това си е причина.

— Пуснете я и ние ще си тръгнем заедно с глутницата. Ще ви дължа услуга.

— Не! — Резкият вик на Клеъри накара Пангборн и Блекуел да насочат погледите си към нея. Двамата я изгледаха леко пренебрежително, сякаш бе говореща хлебарка. Тя се обърна към Люк. — Нали и Джейс е тук… той е някъде наоколо…

Блекуел се изкиска.

— Джейс ли? Никога не съм чувал за Джейс — каза той. — Е, мога да помоля Пангборн да я пусне. Но няма да го направя. За мен Джослин винаги е била никаквица. Въобразяваше си, че е нещо повече от нас, с нейния външен вид и потекло. Всъщност не е нищо повече от никаквица със знатен произход. Омъжи се за него само за да може да го настрои срещу всички нас…

— Разочарован си, че Валънтайн не се ожени за теб, нали Блекуел? — бе единственото, което отвърна Люк, макар че Клеъри долови студена ярост в гласа му.

Блекуел, по чието лице отново избиха морави петна, гневно тръгна към тях.

А Люк, който пристъпи толкова бързо, че Клеъри почти не видя движението, грабна скалпела от нощната масичка и го хвърли. Той се преметна два пъти във въздуха и се заби право в гърлото на Блекуел, като сподави ръмжащия му отговор. Той залитна, подбели очи и падна на колене, хванал с ръце гърлото си. Между разперените му пръсти бликна алена течност. Блекуел отвори уста, сякаш да каже нещо, но само бликна кръв. Ръцете му се свлякоха от шията и той рухна на земята като отсечено дърво. От падането подът се разтресе.

— О, драги — рече Пангборн, като гледаше поваленото тяло на другаря си с префърцунено отвращение. — Колко неприятно.

Кръвта от прерязаното гърло на Блекуел се разтече по пода, където се събра в гъста червена локва. Люк хвана рамото на Клеъри и прошепна нещо в ухото й, но тя не можа да разбере думите му. Клеъри усещаше само някакво упорито жужене в главата си. Това бе втората смърт, на която бе свидетел за по-малко от час. Спомни си едно стихотворение от часовете по английски, нещо за това, как след първата смърт, на която станеш свидетел, останалите са без значение. Поетът не е знаел какво говори.

Люк я пусна.

— Ключовете, Пангборн — рече той.