Касандра Клеър - Град от кости

Нещо вдигна Клеъри във въздуха. Тя извика, но беше Аларик, който бе наполовина излязъл от вълчия си образ, ръцете му завършваха с хищни нокти. Но той я държеше нежно и леко в ръцете си.

Люк направи жест към тях.

— Махни я от тук… занеси я при портата — извика той.

— Люк! — Клеъри се гърчеше в хватката на Аларик.

— Не гледай — изръмжа й той.

Но тя погледна. Достатъчно дълго, за да види как Люк се насочва към Гретел, измъквайки камата от ножницата, и как закъсня. Бездушният грабна своя нож, захвърлен в прогизналата от кръв трева, и го заби в гърба на Гретел, после отново, и отново, докато тя се бореше със зъби и нокти. Но накрая рухна, светлината на сребърните й очи се замени с мрак. С вик Люк заби камата си в гърлото на Бездушния…

— Казах ти да не гледаш — изръмжа Аларик и се обърна така, че тялото му да закрива гледката й натам. Сега те се изкачваха по стълбите, звукът от стърженето на ноктите на краката му по гранита приличаше на стържене на нокти по черната дъска.

— Аларик — каза тя.

— Да?

— Извинявай, че хвърлих нож по теб.

Гърдите му се разтресоха от смях.

— Няма за какво.

Тя се опита да погледне през него.

— Къде е Люк?

— Тук съм — отвърна Люк. Аларик се обърна. Люк се бе изкачил по стълбите, като пъхаше камата си обратно в ножницата. Камата беше черна и лепкава.

Аларик пусна Клеъри на земята. Тя тупна долу и се обърна. Не виждаше Гретел, нито Бездушния, който я беше убил, а само купища тела или проблясващ метал. Лицето й бе мокро. Тя го пипна със свободната да си ръка, за да види дали това не е кръв, но разбра, че всъщност плачеше. Люк я погледна с любопитство.

— Тя беше само един долноземец — рече той.

Очите на Клеъри блеснаха.

— Не говори така.

— Разбирам. — Той се обърна към Аларик. — Благодаря, че се погрижи за нея. Докато ни няма…

— Ще дойда с вас — каза Аларик. Той почти бе довършил трансформацията си в човек, но очите му все още бяха вълчи, устата му оголваше дългите му остри зъби. Той размърда ръцете си с големи нокти.

В очите на Люк се четеше тревога.

— Не, Аларик.

Ръмжащият глас на Аларик бе равнодушен.

— Ти си водачът на глутницата. Сега, когато Гретел е мъртва, аз съм първият ти помощник. Не е редно да те оставям сам.

— Аз… — Люк погледна Клеъри, а после моравата пред болницата. — Трябваш ми навън, Аларик. Съжалявам. Това е заповед.

Очите на Аларик блеснаха обидено, но той отстъпи настрани. Вратата на болницата беше от пищно, богато резбовано дърво. Познатите на Клеъри фигури, розите на Идрис, витите руни, лъчистите слънца. Когато Люк ритна вратата, тя издаде пукащ звук на счупено резе. Когато вратата се отвори със замах, той бутна Клеъри пред себе си.

— Влизай.

Тя се запрепъва покрай него и се обърна към прага. Хвърли бегъл поглед към Аларик, който гледаше след тях, вълчите му очи блестяха. Зад него моравата пред болницата бе осеяна с тела, изцапани с кръв, черна и червена. Когато вратата се затвори след нея и така закри гледката, тя изпита облекчение.

Двамата с Люк стояха в полумрака на един коридор, осветен само от една факла. След грохота на битката, тишината тук беше почти осезаема. Клеъри вдиша дълбоко, пое чистия въздух, който не бе наситен с влага и мирис на кръв.

Люк сложи ръка на рамото й.

— Добре ли си?

Тя избърса бузите си.

— Не биваше да казваш онова. За Гретел, че била само един долноземец. Аз не мисля така.

— Радвам се да го чуя. — Той посегна към факлата, поставена в метален статив. — Извинявай. Боях се семейство Лайтууд да не са те превърнали в една от тях.

— Е, не са.

Люк не можа да издърпа факлата от поставката й и изруга. Клеъри бръкна в джоба си и извади оттам гладкия камък с руната, който й бе подарил Джейс за рождения й ден, и го вдигна. Между пръстите й бликна светлина, която сякаш раздра булото на мрака и освети всичко вътре. Люк пусна факлата.

— Магическа светлина? — каза той.

— Джейс ми я даде. — Тя усети пулсирането в ръката си, като сърчицето на малка птичка. Запита се къде ли може да е Джейс в този сив каменен лабиринт от стаи, дали е уплашен, или се пита ще я види ли някога пак.

— От години не съм се сражавал на магическа светлина — каза Люк и започна да се изкачва по стълбите. Те пукаха силно под ботушите му. — Върви след мен.

Припламващата магическа светлина хвърляше сенките им, странно удължени, върху гладките гранитни стени. Те спряха на една каменна площадка. Над тях се виждаше светлина.

— Така ли е изглеждала болницата преди стотина години? — прошепна Клеъри.