Касандра Клеър - Град от кости

— Това не е вярно — каза той. — Станала е грешка. Просто не може да е вярно.

Валънтайн гледаше загрижено сина си.

— Трябва да се радваш — рече той с тих, замислен глас, — поне така мисля аз. Довчера беше сираче, Джонатан. А сега имаш баща, майка и сестра, за които не си и подозирал.

— Това не е възможно — каза отново Джейс. — Клеъри не е моя сестра. Ако беше…

— Тогава какво? — попита Валънтайн.

Джейс не отговори, но изражението му на човек, на когото му се гади, беше достатъчно за Клеъри. Залитайки, тя заобиколи масата, клекна до неговия стол и посегна към ръката му.

— Джейс…

Той рязко се дръпна от нея, пръстите му се впиха в прогизналата покривка.

— Недей.

Омраза към Валънтайн заседна в гърлото й, подобно на сподавени сълзи. Той не трябваше да казва това, което знаеше — че тя му е дъщеря, — така я правеше съучастник в своето мълчание. И сега, когато хвърли истината като тежък речен камък, спокойно се бе облегнал назад, за да наблюдава резултата с хладно задоволство. Как може Джейс да не забележи колко подъл е този мъж?

— Кажи ми, че не е вярно — прошепна Джейс, като гледаше втренчено покривката.

Клеъри се опитваше да потуши огъня в гърлото си.

— Не мога.

В гласа на Валънтайн се долавяше усмивка.

— Значи си съгласна, че досега говорех истината?

— Не — извика тя, без да го погледне. — Ти говориш лъжи, смесени със зрънце истина, и нищо повече.

— Започва да става досадно — каза Валънтайн. — Щом искаш да чуеш истината, Клариса, това е истината. Чула си историите за Въстанието и вече мислиш, че съм злодей. Не е ли така?

Клеъри нищо не каза. Тя гледаше Джейс, който сякаш едва се сдържаше да не повърне. Валънтайн продължи неумолимо.

— Всъщност много е просто. Историята, която си чула, е вярна само отчасти, но не цялата… лъжи със зрънце истина в тях, както ти се изрази. Истината е, че Майкъл Уейланд никога не е бил баща на Джейс. Уейланд беше убит по време на Въстанието. Използвах името и дома на Майкъл, когато напусках Идрис със сина си. Беше доста лесно: Уейланд нямаше истински роднини, а най-близките му приятели, семейство Лайтууд, бяха в изгнание. Той самият беше изпаднал в немилост заради участието си във Въстанието, така че аз живях изгнанически живот, почти незабележимо, сам с Джейс в имението на Уейланд. Четях книги. Отглеждах сина си. И изчаквах своето време. — Той замислено прокара пръст по изящния ръб на чашата си. Беше левичар, забеляза Клеъри. Като Джейс. — След десет години получих писмо. Авторът на писмото ме уверяваше, че знае истинската ми самоличност и ако не съм готов на известни договорки, ще ме издаде. Не знаех от кого е писмото, но това нямаше значение. Не бях готов да дам на автора това, което искаше. Все едно, нямаше да съм в безопасност и освен ако не ме помислеше за мъртъв, щеше да ме държи в ръцете си и вечно да ме изнудва. Така че инсценирах смъртта си с помощта на Блекуел и Пангборн и за да предпазя Джейс, го изпратих тук, на грижите на семейство Лайтууд.

— И си оставил Джейс да мисли, че си мъртъв? Оставил си го да страда през всичките тези години? Това е долно.

— Недей — каза отново Джейс. Той вдигна ръце и закри лицето си. И с глух глас изрече през пръстите си. — Недей, Клеъри.

Валънтайн погледна към сина си с усмивка, която Джейс не видя.

— Да, Джонатан трябваше да мисли, че съм мъртъв. Той трябваше да мисли, че Майкъл Уейланд е негов баща, в противен случай семейство Лайтууд не биха се погрижили така за него. Те бяха близки с Майкъл, а не с мен. Обичаха го заради Майкъл, а не заради мен.

— А може да са го обичали заради самия него — каза студено Клеъри.

— Трогателно сантиментално тълкувание — рече Валънтайн, — но малко вероятно. Ти не познаваш семейство Лайтууд като мен. — Той не видя потрепването на Джейс или, ако го беше видял, умишлено не му обърна внимание. — В крайна сметка няма никакво значение — добави той. — Семейство Лайтууд трябваше да се грижат за Джейс, а не да му бъдат семейство. Той си има семейство. Има си баща.

Джейс издаде гърлен звук и свали ръце от лицето си.

— Майка ми…

— Избяга след Въстанието — каза Валънтайн. — Аз бях в немилост. Ако знаеше, че съм жив, Клейвът щеше да ме преследва и убие. Тя не можа да понесе това, да бъде обвързана с мен и избяга. — В гласа му се долавяше болка… но престорена, помисли си горчиво Клеъри. Жалък манипулатор. — По онова време не знаех, че е бременна с Клеъри. — Той леко се усмихна, като бавно прокарваше пръсти по винената чаша. — Но кръвта вода не става. Съдбата ни събра. Нашето семейство отново е заедно. Можем да използваме портала — каза той, като погледна Джейс. — Да се върнем в Идрис. Отново в имението…