Касандра Клеър - Град от кости

— Той е добре — каза Ходж. Клеъри се изправи с усилие и понечи да се спусне към него… после отскочи назад, сякаш спряна от нещо невидимо, но твърдо и здраво като стъкло. Разгневена, тя удари още веднъж във въздуха с юмрук.

— Ходж! — извика тя. Започна да рита, като едва не си счупи крака в същата невидима стена. — Не бъдете глупав. Когато Клейвът разбере какво сте направили…

— Дотогава отдавна ще съм избягал — каза той, като се надвеси над Джейс.

— Но… — Шок премина по нея като разтърсване от електрически ток. — Никога не сте изпращали съобщение до Клейва, нали? Ето защо се държахте така странно, когато ви попитах за него. Искали сте Бокала за себе си.

— Не за себе си — каза Ходж.

Гърлото на Клеъри пресъхна.

— Вие работите за Валънтайн — прошепна тя.

— Не работя за Валънтайн — каза Ходж. Той вдигна ръката на Джейс и измъкна нещо от нея. Беше гравираният пръстен, който Джейс винаги носеше. Ходж го сложи на собствения си пръст. — Но е истина, че съм човек на Валънтайн.

Той леко завъртя три пъти пръстена около пръста си. Известно време нищо не се случи; после Клеъри чу звук от отваряща се врата и инстинктивно се обърна да види кой влиза в библиотеката. Когато отново се обърна към Ходж, тя видя, че въздухът до него трептеше като повърхността на езеро, гледано от далече. Трептящата стена от въздух се раздели като сребърна завеса и до Ходж се появи висок мъж, сякаш материализирал се от сгъстения влажен въздух.

— Старкуедър — каза той. Въздухът зад него все още трептеше. — Бокалът у теб ли е?

Ходж вдигна Бокала в ръце, ала нищо не каза. Сякаш се бе парализирал — дали от страх, или от изненада, беше невъзможно да се каже. Той винаги бе изглеждал висок на Клеъри, но сега й се струваше прегърбен и малък.

— Господарю Валънтайн — каза най-накрая той. — Не очаквах да сте толкова бърз.

Валънтайн. Колко малко приличаше той на красивото момче от снимката, макар очите му да бяха все така черни. И лицето му не беше такова, каквото Клеъри очакваше. Това лице бе сдържано, затворено, лице на свещеник, с тъжни очи. Изпод черния маншет на шития му костюм се подаваха белезникави очертания, които говореха за използване на стилито години наред.

— Нали казах, че ще дойда през портала — каза той. Гласът му беше плътен и някак си странно познат. — Не ми ли повярва?

— Напротив. Само че… мислех си, че ще изпратите Пангборн или Блекуел, а не че ще дойдете лично.

— Мислиш, че ще ги изпратя да вземат Бокала? Не съм глупак. Знам какво изкушение е той. — Валънтайн протегна ръка и Клеъри видя на пръста му да проблясва пръстен който беше същият като на Джейс. — Дай ми го.

Ала Ходж здраво държеше Бокала.

— Първо искам да изпълните обещанието си.

— Първо? Нямаш ми доверие ли, Старкуедър? — Валънтайн се усмихна не без известна насмешка. — Ще направя каквото искаш. Сделката си е сделка. Въпреки че, да си призная, доста се изненадах на писмото ти. Никога не бих предположил, че живот, отдаден на размишление — ако мога така да се изразя, — няма да те удовлетвори. Битките никога не са били стихията ти.

— Нямате представа какво означава — каза Ходж, като процеждаше думите си, — да живееш във вечен страх…

— Вярно е. Нямам. — Гласът на Валънтайн беше тъжен като очите му, сякаш съчувстваше на Ходж, но в погледа му се четеше и неприязън. — Щом не си склонен да ми дадеш Бокала — каза той, — не трябваше да ме викаш. Ти бе този, който се свърза с мен, а не обратното.

Лицето на Ходж потръпваше.

— Не е лесно да измениш на това, в което си вярвал… на онези, които ти вярват…

— Имаш предвид семейство Лайтууд или техните деца?

— И едните, и другите — каза Ходж.

— О, семейство Лайтууд — Валънтайн се пресегна и с една ръка улови оловния глобус, който стоеше на бюрото, дългите му пръсти започнаха да чертаят контури около континентите и моретата. — Но какво всъщност им дължиш? Ти понасяш наказанието, отредено за тях. Ако нямаха толкова стабилни връзки в Клейва, те щяха да бъдат прокудени наравно с теб. То не че не е така, но те поне са свободни да идват и да си отиват, да се разхождат на открито като нормални хора. Те са свободни да си отидат у дома. — Той произнесе думата „у дома“ с цялата сила на значението й. Пръстите му спряха да се движат по глобуса, Клеъри беше сигурна, че той беше търсил мястото, където се намираше Идрис.

Очите на Ходж трепнаха.

— Те направиха това, което всеки би направил.

— Ти не би го направил. Аз не бих го направил. Да допусна приятел да страда вместо мен? И не може да не изпитваш дълбоко в себе си горчивина, Старкуедър, задето те така лесно те изоставиха в проклятието…