Касандра Клеър - Град от кости

Аз знаех, че го има , помисли си Клеъри. Трябваше да съобразя това. Въпреки че нямах лък и стрела като Саймън, трябваше да предприема нещо или да кажа на Джейс. Тя се почувства глупава, безполезна и тъпа, като че имаше глава, натъпкана с памук. Истината бе, че се изплаши. Бе твърде изплашена, за да мисли трезво. Усети, че я залива вълна от срам, която гореше зад затворените й клепачи.

После Джейс проговори.

— Добра работа свърши — каза той.

Саймън присви очи.

— Е, няма ли да ми кажеш откъде се взе това нещо, демонът?

— Това беше Мадам Доротея — каза Клеъри. — Искам да кажа, то беше част от нея.

— Не че някога е била красавица, но не помня да е изглеждала толкова зле.

— Мисля, че беше обладана от нещо — каза бавно Клеъри, като се опитваше да възстанови картината на случилото се. — Тя поиска да й дам Бокала. После отвори портала…

— Беше доста хитро от негова страна — каза Джейс. — Демонът я е обладал, като е скрил по-голямата част от безплътната си форма отвъд портала, където сензорът няма обхват. Затова и очаквахме да има тук само няколко бездушни. Но вместо това се озовахме лице в лице с велик демон. Абадон — един от старейшините. Повелителят на падналите.

— Е, както изглежда, отсега нататък падналите ще трябва да се оправят без него — каза Саймън, като зави по улицата.

— Той не е мъртъв — обясни Изабел. — Не е лесно да се убие велик демон. Трябва да ги убиеш в тяхната физическа и безплътна форма, за да умрат. Ние само го пропъдихме.

— О! — Саймън изглеждаше разочарован. — Ами Мадам Доротея? Тя ще се оправи ли…

Той млъкна, защото Алек започна да кашля, гърдите му хриптяха. Джейс тихо изруга, станал напълно сериозен.

— Защо още не сме пристигнали?

— Пристигнахме. Просто не исках да се блъсна в стената. — Докато Саймън бавно се приближаваше до ъгъла, Клеъри видя, че вратата на Института е отворена, а на прага й стоеше Ходж. Микробусът рязко спря и Джейс изскочи от него, като се присегна да измъкне Алек и го вдигна като малко дете. Изабел тръгна след него, като носеше окървавените оръжия на брат си. Вратата на Института се хлопна след тях.

Премаляла от умора, Клеъри погледна Саймън.

— Съжалявам. Не знам как ще обясняваш за всичката тази кръв на Ерик.

— Зарежи го Ерик — каза той с досада. — Ти добре ли си?

— Напълно. Всички са ранени, само аз не съм.

— Това им е работата, Клеъри — каза мило той. — Да убиват демони — с това се занимават. Твоята работа е друга.

— Каква е моята работа, Саймън? — попита тя, като се опитваше да отгатне отговора по лицето му. — Каква е моята работа?

— Ами да вземеш Бокала — каза той. — Взе го, нали?

Тя кимна и потупа джоба си.

— Да.

Той се успокои.

— Направо не смеех да попитам — каза той. — Това е за добро, нали?

— Да — каза тя. Сети се за майка си и стисна Бокала. — Знам, че е за добро.

Чърч я посрещна горе на стълбите, като мяукаше оглушително, и я поведе към лечебницата. Двете крила на вратата бяха отворени и през тях тя видя неподвижното тяло на Алек, положено върху бялото легло. Ходж се беше навел над него, Изабел стоеше до възрастния мъж и държеше в ръце сребърен поднос.

Джейс не беше с тях. Не беше с тях, защото стоеше пред лечебницата, облегнат на стената, с голи, окървавени ръце, притиснати към лицето му. Когато Клеъри застана пред него, той отвори очи и тя видя, че зениците му са потъмнели, всичкото злато се бе превърнало в черно.

— Как е той? — попита тя с възможно най-нежен глас.

— Загубил е много кръв. Отровата на демона е проникнала във вените му, но понеже е от велик демон, Ходж не е сигурен дали противоотровата, която обикновено използва, ще подейства.

Тя посегна да докосне ръката му.

— Джейс…

Той я отблъсна.

— Недей.

Клеъри въздъхна.

— Не съм искала Алек да пострада. Съжалявам.

Той я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.

— Не си виновна ти — каза той. — Аз съм виновен.

— Ти? Джейс, не е вярно…

— О, вярно е — гласът му се скърши като ледена висулка. — Mea culpa, mea maxima culpa.

— Какво означава това?

— Вината е моя — каза той, — само моя, моята най-голяма вина. На латински е. — Той отметна разсеяно една къдрица от челото й, сякаш без да съзнава, че го прави. — Част от литургията.

— Мислех, че не си религиозен.

— Може и да не вярвам в греха — каза той. — Но чувствам вина. Ние, ловците на сенки, живеем по определени правила и тези правила са строго определени. Чест, вина, покаяние — това са реални понятия за нас и те нямат нищо общо с религията. Те са залегнали в същността ни. Залегнало е и моята същност, Клеъри — каза отчаяно. — Аз съм един от Клейва. Това е в кръвта ми, проникнало е до мозъка на костите ми. Кажи ми тогава, след като си толкова сигурна, че нямам вина, защо първата ми мисъл, когато видях Абадон не беше за моите братя воини, а за теб? — Той вдигна другата си ръка, взе лицето й в шепите си. — Знам… знаех… че не е в стила на Алек да действа така. Знаех, че нещо не е наред. Но всичко, за което си мислех, се свеждаше до теб…