Касандра Клеър - Град от кости

— Благодаря ти — прошепна тя. — Беше невероятно.

— Недей да благодариш на мен — каза той, — благодари на тренировките по стрелба с лък в летните лагери.

— Саймън, аз не…

— Клеъри! — Джейс я викаше. — Дай ми стилито.

Саймън я пусна с неохота. Тя коленичи до ловците на сенки, Бокалът на смъртните се удари в хълбока й. Лицето на Алек беше бяло, изцапано с кръв, но очите му бяха сини като бистра вода. Пръстите му оставяха кървави следи по китката на Джейс.

— Аз убих… — започна той, после, изглежда, видя Клеъри, сякаш за първи път. В погледа му се четеше нещо, което тя не очакваше. Триумф. — Убих го, нали?

Лицето на Джейс трепна болезнено.

— Ти…

— Да — каза Клеъри. — Мъртъв е.

Алек я погледна и се усмихна. Устата му се напълни с кръв. Джейс освободи китката си и взе лицето на Алек в шепите си.

— Недей — каза той. — Стой мирно, само стой мирно.

Алек затвори очи.

— Прави каквото трябва — прошепна.

Изабел подаде своето стили на Джейс.

— Вземи го.

Той кимна и прокара острието на стилито по тениската на Алек. Платът се разделяше, сякаш го режеха с нож. Изабел следеше напрегнато как той напълно разкъса тениската на Алек и оголи гърдите му. Кожата му беше много бяла, белязана тук-там със стари, прозрачни знаци. Но имаше и други белези: отпечатани полумесеци от нокти, червени и мръсни. Джейс стисна челюст и притисна стилито в кожата на Алек, като го движеше напред-назад с рутината на често повтаряно действие. Обаче имаше нещо тревожно. Колкото и да чертаеше лечителните знаци, те изчезваха, сякаш ги чертаеше във вода.

Джейс захвърли стилито.

— По дяволите!

Изабел извика пронизително:

— Какво има?

— Одрал го е с ноктите си — каза Джейс. — В него има демонска отрова. Руните не действат. — Той докосна отново нежно лицето на Алек. — Алек — рече той. — Чуваш ли ме?

Алек не помръдна. Сенките под очите му бяха сини и тъмни като синини от ударено. Ако не беше дишането му, Клеъри би си помислила, че е вече мъртъв.

Изабел наведе глава, косата й се разпиля върху лицето на Алек. Тя обви ръце около него.

— Може би — прошепна тя — бихме могли…

— Да го закараме в болницата. — Беше Саймън, който се бе изправил до тях, а лъкът висеше в ръката му. — Ще ви помогна да го пренесем до микробуса. Има една методистка болница в центъра на Седмо Авеню…

— Никакви болници — каза Изабел. — Трябва да го заведем в Института.

— Но…

— В болницата няма да знаят как да го излекуват — каза Джейс. — Той е ранен от велик демон. Никой лекар мундан не знае как се лекуват такива рани.

Саймън кимна.

— Добре. Да го занесем до колата.

За щастие микробусът не беше вдигнат. Изабел разстла едно от мръсните одеяла от багажника върху задната седалка и положиха Алек върху него, а после тя положи главата му в скута си. Джейс се сви на пода до приятеля си. Тениската му беше изцапана по ръкавите и на гърдите с кръв — демонска и човешка. Когато той погледна към Саймън, Клеъри видя, че всичкото злато в очите му сякаш бе изместено от нещо, което никога не беше виждала в тях. Паника.

— Карай бързо, мундане — каза той. — Карай така, сякаш дяволът те преследва.

Саймън потегли.

Те се спуснаха по „Флетбуш“ и завиха по моста, като се движеха със скоростта на бързия влак, който минаваше успоредно на тях над синята река. Слънцето светеше болезнено в очите на Клеъри, а горещите му лъчи се отразяваха в реката. Тя стисна здраво седалката си, когато Саймън взе извивката на моста със 75 километра в час.

Клеъри си мислеше за всички ужасни неща, които беше наговорила на Алек, за начина, по който той се хвърли към Абадон, за триумфа, изписан на лицето му. Когато обърна глава, тя видя Джейс, коленичил до приятеля си, чиято кръв напояваше одеялото. Тогава си спомни за малкото момче с мъртвия сокол. Да обичаш, значи да унищожиш.

Клеъри пак се обърна напред, в гърлото й бе заседнала огромна буца. Видя в огледалото за обратно виждане как Изабел придърпва одеялото около шията на Алек. Тя вдигна поглед и срещна очите на Клеъри.

— Колко има още?

— Може би десет минути. Саймън кара максимално бързо.

— Знам — каза Изабел. — Саймън… това, което направи, беше невероятно. Такава бърза реакция. Не съм и допускала, че един мундан може да е толкова съобразителен.

Саймън не изглеждаше никак впечатлен от така неочаквано направеното признание, очите му следяха пътя.

— Имаш предвид стрелянето по прозореца? Сетих се, след като влязохте вътре. Помислих си за прозореца и за това, което каза, че демоните не понасяли пряката слънчева светлина. Така че всъщност ми отне известно време, докато ми хрумне тази идея. Не се упреквайте — добави той, — нямаше как да видите този прозорец, ако не знаехте, че го има.