Касандра Клеър - Град от кости

Джейс каза:

— За нещастие моята единствена и истинска любов си оставам все още аз.

Доротея прихна:

— Поне така няма нужда да се притесняваш, че ще бъдеш отхвърлен, Джейс Уейланд.

— Не бих казал. Понякога разочаровам себе си, ей така, за разнообразие.

Доротея отново избухна в смях. Клеъри я прекъсна.

— Сигурно се чудите защо сме тук, Мадам Доротея.

Доротея се успокои и избърса очите си.

— Моля — каза тя, — можеш да ме наричаш с истинската ми титла, както направи момчето. Наричай ме Пазителко. Предполагам — добави тя, — че сте дошли да се насладите на компанията ми. Или греша?

— Нямам време да се наслаждавам на ничия компания. Трябва да помогна на майка ми, а за да го направя, има нещо, от което се нуждая.

— И какво е то?

— Нещо, което се нарича Бокал на смъртните и което Валънтайн си мисли, че майка ми крие. Затова я е отвлякъл.

Доротея изглеждаше искрено изумена.

— Бокалът на ангела? — попита невярващо тя. — Бокалът на Разиел, в който е смесил кръвта на ангелите с тази на хората и е дал на някакъв мъж да я изпие, като така създал първия ловец на сенки?

— Точно за него говорим — каза леко иронично Джейс.

— Кое, за Бога, кара Валънтайн да мисли, че Бокалът е у нея? — недоумяваше Доротея. — Точно у Джослин? — Преди Клеъри да успее да каже нещо, Доротея сама се досети. — Защото изобщо не става въпрос за Джослин Фрей — каза тя. — Говорим за Джослин Феърчайлд, неговата съпруга. Тази, която всички мислеха за мъртва. Тя е взела Бокала и е избягала, нали? — Нещо проблесна в очите на магьосницата, но тя затвори клепачите си толкова бързо, че Клеъри си помисли, че си е въобразила. — Така — каза Доротея, — и какво ще правиш сега? Където и да го е скрила, няма да е лесно да се намери… ако изобщо искаш да го намериш, де. Валънтайн може да направи ужасни неща, ако Бокалът попадне в ръцете му.

— Искам да го намеря — каза Клеъри. — Искаме да…

Джейс бързо я прекъсна.

— Ние знаем къде е — каза той. — Просто трябва да го вземем.

Очите на Доротея се разшириха.

— И къде е?

— Тук — каза Джейс с такъв самодоволен тон, че Алек и Изабел спряха да разглеждат книгите в библиотечката и се обърнаха да видят какво става.

— Тук? Имаш предвид, че го носите със себе си?

— Не точно, уважаема Пазителко — каза Джейс, на когото, както Клеъри усети, доставяше удоволствие да се изразява така. — Имам предвид, че е у вас .

Устата на Доротея увисна.

— Никак не е смешно — каза тя толкова рязко, че Клеъри се разтревожи, че нещата вървят към провал. Защо Джейс винаги трябваше да дразни хората?

— Той е у вас — намеси се припряно Клеъри, — но не…

Доротея се изправи от креслото в целия си внушителен ръст и гневно сведе поглед към тях.

— Объркали сте се — каза тя студено. — Не стига, дето си въобразявате, че Бокалът е у мен, но на всичкото отгоре имате наглостта да дойдете тук и да ме наречете лъжкиня.

Ръката на Алек се плъзна към дръжката на камата му.

— Да му се не види — каза под носа си той.

Клеъри поклати объркано глава.

— Не — каза бързо тя. — Никой не ви нарича лъжкиня, кълна се. Само казвам, че Бокалът е тук, но вие не подозирате.

Мадам Доротея я гледаше втренчено. Очите й, полускрити в гънките на лицето й, бяха твърди като мрамор.

— Обясни ми — рече тя.

— Казвам, че майка ми го е скрила тук — каза Клеъри. — Преди години. Не ви е казала, защото не е искала да ви забърква.

— Затова ви го е дала скрит, под формата на подарък — обясни Джейс.

Доротея го гледаше безизразно.

Нима не си спомня? — мислеше си озадачена Клеъри.

— Тестето Таро — каза тя. — Картите, които ви е нарисувала.

Погледът на магьосницата се спря на картите, пръснати по копринената покривка на масата.

— Картите ли? — Очите й се разшириха, а Клеъри пристъпи към масата и вдигна тестето. Картите бяха хладни на допир и доста хлъзгави. Сега, за разлика отпреди, тя усети силата на руните, нарисувани на гърбовете им, която пулсираше по върховете на пръстите й. Опипом намери асото купа и го извади, като остави другите карти на масата.

— Ето го — каза тя.

Всички я гледаха с очакване, без да помръднат. Тя бавно обърна картата и още веднъж разгледа изкусната работа на майка си: изящно нарисувана ръка със сключени около златното столче на Бокала на смъртните пръсти.

— Джейс — каза тя. — Дай ми стилито си.

Той постави стилито, топло и сякаш живо, в дланта й. Тя обърна картата и проследи руните, нарисувани на гърба й — завъртулка тук, линия там, и ето ти съвсем нов смисъл. Когато обърна отново картата, тя започна чувствително да се променя: пръстите освободиха хватката си около столчето на Бокала, а самата ръка сякаш й го поднасяше с думите „Ето, вземи го.“