Касандра Клеър - Град от кости

Когато прекрачи входната врата силна смрад я удари в лицето. Миризмата беше направо неописуема, миришеше на нещо като развалени яйца, червясало месо и изгнили водорасли на горещ плаж. Изабел сбърчи нос, Алек позеленя, а Джейс изглеждаше, сякаш вдъхва благоухание.

— Оттук са минали демони — отбеляза със сдържана наслада. — При това скоро.

Клеъри го погледна тревожно.

— Но нали вече не са…

— Не. — Той поклати глава. — Щяхме да ги усетим. — Кимна с брадичка към вратата на Доротея, която бе плътно затворена, без отдолу да се процежда светлина. — Тя май ще трябва да отговори на някои въпроси, ако Клейвът разбере, че си има вземане-даване с демони.

— Боя се, че Клейвът и без това няма да е очарован от всичко това — каза Изабел. — Възможно е в крайна сметка тя да се отърве по-леко от нас.

— На тях няма да им пука, стига да им занесем Бокала. — Алек се оглеждаше наоколо, сините му очи шареха из голямото фоайе, извитото стълбище, водещо към горния етаж петната по стените. — Особено ако междувременно убием и някой и друг бездушен.

Джейс поклати глава.

— Те са в апартамента горе. Предполагам, че няма да ни безпокоят, освен ако не се опитаме да влезем.

Изабел отметна един влажен кичур от лицето си и погледна строго Клеъри.

— Хайде, какво чакаш?

Клеъри неволно погледна към Джейс, който леко й се усмихна. Тръгвай , казваха очите му.

Тя предпазливо се отправи през фоайето към вратата на Доротея. С почернелия от мръсотия прозорец и все още несменената крушка единственото осветление идваше от магическата светлина на Джейс. Въздухът беше горещ и спарен, а сенките сякаш изникваха пред нея като магически появяващи се растения в гора от кошмарите. Тя посегна и почука на вратата на Доротея — първо леко, а после още веднъж по-силно.

Вратата се отвори и златна светлина заля фоайето. Доротея стоеше там, едра, позната, облечена в дреха на зелени и оранжеви райета. Днес тюрбанът й беше неоново жълт, украсен с канарчета и къдрави ширити. На ушите й, до яркочервената й коса, висяха обеци като полилеи, а големите й крака бяха боси. Клеъри се изненада — никога преди не беше виждала Доротея боса или обула нещо друго, освен овехтелите си пантофи.

Ноктите на краката й бяха лакирани в светло, много стилно кораловорозово.

— Клеъри! — възкликна тя и я сграбчи в прегръдките си. Известно време Клеъри се бореше с това море от парфюмирана плът, увита в кадифе и шал с ресни по края. — Господи, момичето ми — каза магьосницата, като поклати глава, а обеците й се залюляха като камбани на вятъра. — Последния път, когато те видях, ти изчезна през портала ми. Къде се озовахте?

— В Уилямсбърг — каза Клеъри, като се стараеше да не диша.

Веждите на Доротея скочиха нагоре.

— И ще ми разправят, че в Бруклин нямало удобен обществен транспорт. — Тя отвори вратата и им махна да влязат.

Мястото си беше все същото като последния път, когато Клеъри го бе видяла: на масата бяха пръснати същите карти Таро, тук беше и кристалната топка. Пръстите я сърбяха да докосне картите, сърбяха я да ги грабне и да види какво е скрито зад гладката им, изрисувана повърхност.

Доротея потъна в удобното кресло и изгледа ловците на сенки с поглед, също толкова изцъклен и безжизнен, като този на изкуствените канарчета върху тюрбана й. От двете страни на масата горяха ароматни свещи, поставени в декоративни чинийки и разсейваха донякъде вонята, стелеща се из цялата къща.

— Предполагам, че още не си намерила майка си? — попита тя Клеъри.

Клеъри поклати глава.

— Не. Но знам кой я е отвлякъл.

Очите на Доротея се плъзнаха покрай Клеъри и се насочиха към Алек и Изабел, които разглеждаха плаката, обясняващ гледането на ръка. Джейс, който в ролята си на бодигард изглеждаше напълно равнодушен, се беше облегнал на страничната облегалка на един фотьойл. Успокоена, че всичките й неща са си на мястото, Доротея обърна поглед към Клеъри.

— И кой е той?

— Валънтайн — отвърна Клеъри.

Доротея въздъхна.

— Точно от това се страхувах. — Тя се облегна на възглавничките. — Знаеш ли какво иска той от нея?

— Знам, че е била омъжена за него…

Магьосницата се намръщи.

— Нещастна любов. Няма нищо по-лошо от това.

Джейс се изкиска тихо, почти недоловимо. Доротея наостри уши като котка.

— Какво смешно има, момче?

— Какво знаете вие за любовта? — каза той.

Доротея сплете своите меки бели ръце в скута си.

— Повече, отколкото предполагаш — отвърна тя. — Нали ти гледах на чай, ловецо? Успя ли да се влюбиш в неподходящата?