Касандра Клеър - Град от кости

— Представа нямам за какво си говорите — каза Джейс от задната седалка.

— Хубаво — каза Клеъри и бе възнаградена с една от най-малките усмивки на Саймън, когато той зави по моста Манхатън и тръгна към Бруклин и дома й.

Докато пътуваха към къщата на Клеъри, дъждът съвсем беше спрял. Сноповете слънчеви лъчи стопяваха остатъка от мъглата, а локвите по тротоара съхнеха бързо.

Джейс, Алек и Изабел оставиха Клеъри и Саймън да чакат до микробуса, а те самите отидоха да проверят, както каза Джейс, „нивата на демоничната активност“.

Саймън гледаше как тримата ловци на сенки се отдалечават към къщата по обточената с рози алея.

— Нива на демонична активност ли? Да не би да имат приспособление, което да отчита дали демоните вътре практикуват йога?

— Не — каза Клеъри, като свали качулката си и блажено остави слънчевата светлина да гали рошавата й коса. — Сензорът им показва колко са силни демоните… ако изобщо има демони.

Саймън беше впечатлен.

— Това е практично.

Клеъри се обърна към него.

— Саймън, за снощи…

Той вдигна ръка.

— Не е нужно да говорим за това. По-точно на мен не ми се говори.

— Нека само ти кажа нещо. — Тя заговори бързо. — Знам, че когато ми каза, че ме обичаш, не ти отговорих това, което искаше да чуеш.

— Така е. Надявах се, че когато най-после кажа „Обичам те“ на някое момиче, тя ще ми отвърне „Знам“, както Лея отвърна на Хан в Завръщането на джедаите .

— Ама че тъпо — не можа да се сдържи Клеъри.

Той я погледна гневно.

— Съжалявам — каза тя. — Виж, Саймън, аз…

— Не — прекъсна я той. — Ти виж, Клеъри. Погледни ме и се опитай наистина да ме видиш. Можеш ли да го направиш?

Тя го погледна. Погледна тъмните му очи, които изсветляваха към края на ириса, познатите тънки, леко криви вежди, дългите мигли, тъмната коса, колебливата усмивка и изящните ръце на музикант — всичко това беше част от Саймън, който пък беше част от нея. Ако трябваше да бъде честна, можеше ли наистина да каже, че не е и подозирала за любовта му? Или просто не е знаела какво да отговори, ако той й признаеше любовта си?

Клеъри въздъхна.

— Лесно е да гледаш през магията. Виж, да прозреш хората, е по-трудно.

— Всички виждаме това, което искаме — каза тихо Саймън.

— Не и Джейс — каза тя, като неволно се сети за онези чисти, спокойни очи.

— Най-вече той.

Тя се намръщи.

— Какво искаш да…

— Всичко е наред — прекъсна ги гласът на Джейс. Клеъри рязко се обърна. — Проверихме цялата къща — нищо. Ниска активност. Може би само бездушни, но те няма опасност да ни безпокоят, освен ако не се опитаме да влезем в апартамента на горния етаж.

— А ако ни нападнат — каза Изабел, чиято усмивка блестеше като камшика й, — знаем как да ги посрещнем.

Алек измъкна тежката брезентова чанта от багажника на микробуса и я тупна на тротоара.

— Готови сме — обяви той. — Да идем да сритаме някой и друг демонски задник!

Джейс го изгледа с недоумение.

— Добре ли си?

— Разбира се — без да поглежда към Джейс, Алек остави лъка и стрелите и взе един гладко полиран дървен прът, от който изскочиха две остриета след леко докосване с пръст.

Изабел погледна брат си с безпокойство.

— Но лъкът…

Алек я сряза.

— Знам какво правя, Изабел.

Лъкът лежеше на задната седалка и блестеше на слънчевата светлина. Саймън рече:

— Този лък сигурно е доста скъп. — Той посегна към него, но дръпна ръката си, когато група смеещи се млади жени, които бутаха детски колички, минаха покрай тях на път към парка. Те изобщо не забелязаха тримата тежко въоръжени тийнейджъри, приведени до жълтия микробус.

— Как стана така, че мога да ви виждам? — попита Саймън. — Какво стана с вашата невидимост?

— Можеш да ни виждаш — отвърна Джейс, — защото сега знаеш истината за това, което гледаш.

— Да — рече Саймън. — Предполагам, че я знам.

На него никак не му се искаше да остава в микробуса, както го бяха помолили, но Джейс му обясни колко е важно да бъде на разположение зад волана, ако се наложи спешно бягство.

— Слънчевата светлина е фатална за демоните, но на бездушните не им влияе. Ами ако ни подгонят? Какво ще стане, ако през това време полицаите вдигнат колата?

Последното, което Клеъри видя от Саймън, когато се обърна да му помаха от входната врата, бяха дългите му крака, качени на таблото, докато разглеждаше колекцията от CD-та на Ерик. Тя въздъхна облекчено. Поне Саймън беше в безопасност.