Касандра Клеър - Град от кости

За миг погледите им се кръстосаха. В очите му имаше заплаха, както и още нещо, което я подканяше да обясни причините за нежеланието си. Тя се намръщи и пристъпи към бюрото, като грабна телефона от ръката му.

Започна да набира, без да се замисля. Номерът на Саймън й беше толкова познат, колкото и нейният собствен. Беше се приготвила за тежък разговор с майка му или някоя от сестрите му, но след второто позвъняване вдигна самият той.

— Ало?

— Саймън?

Мълчание.

Джейс я гледаше. Клеъри стисна очи и се опита да си представи, че го няма.

— Аз съм — каза тя. — Клеъри.

— Знам кой е. — Звучеше раздразнен. — За твое сведение, спях.

— Знам. Рано е. Съжалявам. — Тя усукваше телефонния кабел около пръста си. — Трябва да те помоля за една услуга.

Последва ново мълчание, след което той мрачно се засмя.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам. Знаем къде е Бокалът на смъртните и имаме намерение да го вземем. Работата е там, че ни трябва кола.

Той отново се засмя.

— Извинявай, но да не се опитваш да ми кажеш, че твоите приятелчета, които убиват демони, трябва да бъдат закарани от майка ми на следващата им среща със силите на мрака?

— Всъщност, чудех се дали не би могъл да помолиш Ерик да ти даде микробуса.

— Клеъри, ако мислиш, че…

— Ако вземем Бокала на смъртните, ще мога да си върна мама. Само заради него Валънтайн нито я убива, нито я освобождава.

Саймън изпусна дълга, тежка въздишка.

— Мислиш, че ще е толкова лесно да направиш размяната? Не съм убеден, Клеъри.

— И аз не съм! Но все пак е някакъв шанс.

— Това нещо е много силно, нали така? В „Тъмници и дракони“ обикновено не се препоръчва да си играеш с предмети, притежаващи такава сила, докато не разбереш какво могат да правят.

— Нямам намерение да си играя с него. Трябва ми, за да си върна мама чрез него.

— В това няма никакъв смисъл, Клеъри.

— Това не ти е „Тъмници и дракони“, Саймън! — почти извика тя. — Не е някаква компютърна игра, където най-лошото, което може да ти се случи, е да хвърлиш лоши зарове. Става въпрос за майка ми , а Валънтайн може да я измъчва, може да я убие . Трябва да опитам всичко, за да си я върна… точно както го направих за теб.

Пауза.

— Може би си права. Не знам, това наистина не е моят свят. Виж, къде точно трябва да отидем? Да обясня на Ерик.

— Не го води със себе си — каза бързо тя.

— Няма — отвърна той, поизгубил търпение. — Не съм толкова глупав.

— Трябва да отидем до вкъщи. Бокалът е там.

Последва кратко мълчание — този път озадачено.

— У вас? Мислех, че у вас пълно със зомбита.

— Бездушни воини — каза тя. — Не са зомбита. Пък и Джейс и другите могат да се погрижат за тях, докато аз взема Бокала.

— Защо ти трябва да го вземеш? — Той звучеше разтревожено.

— Защото съм единствената, която може да го направи — каза тя. — Ела да ни вземеш колкото се може по-бързо, ще те чакаме на улицата.

Той измърмори нещо неразбираемо, после каза:

— Добре.

Тя отвори очи. Светът плуваше пред нея, размазан от сълзи.

— Благодаря, Саймън. Ти си…

Но той беше затворил.

— Струва ми се — каза Ходж, — че неравновесието в силата навсякъде се проявява по един и същи начин.

Клеъри го изгледа косо.

— Какво имате предвид?

Тя беше седнала във фотьойла до прозореца в библиотеката, а Ходж — в своя стол с Хюго, кацнал на облегалката. Остатъците от закуската — лепкав мармалад, трохи от препечени филийки и петна от масло — стояха по чиниите, пръснати върху ниската масичка, която явно никой не възнамеряваше да разтреби. След закуската всички се бяха разотишли, за да се приготвят, и Клеъри бе първата, която се беше върнала. Това не беше толкова учудващо, като се има предвид, че цялата й подготовка се свеждаше до това, да си обуе джинсите, да сложи една тениска и да прокара няколко пъти гребена през косата си, докато всички останали имаха да свършат доста повече неща.

— Мислех си за твоя Саймън — каза Ходж — и покрай него се сетих за Алек и Джейс.

Тя гледаше през прозореца. Отново валеше, тежките, плътни капки се удряха в стъклата. Небето беше мътно и сиво.

— Какво общо има той с тях?

— Там, където има несподелени чувства — рече Ходж, — няма равновесие на силата. Тази липса на равновесие може лесно да се използва, ала това не би било никак мъдро. Защото където е любовта, там често е и омразата. Те си вървят ръка за ръка.

— Саймън не ме мрази.

— Засега. Но ако усети, че го използваш, може и да те намрази. — Ходж направи жест с ръка да не го прекъсва. — Знам, че нямаш това намерение, а и в някои случаи се налага чувствата да отстъпят пред необходимостта. Но тази ситуация ми напомни за една друга. У теб ли е още снимката, която ти дадох?