Касандра Клеър - Град от кости

Клеъри поклати глава:

— Не е у мен. В стаята ми е. Мога да я взема…

— Няма нужда. — Ходж погали абаносовите пера на Хюго. — На младини майка ти си имаше един приятел, също както ти имаш Саймън. Обичаха се като брат и сестра. Всъщност често ги мислеха за такива. Когато пораснаха, всички около тях знаеха, че той е влюбен в нея, но тя така и не забеляза това. Не спря да го нарича свой „приятел“.

Клеъри гледаше втренчено Ходж:

— За Люк ли говорите?

— Да — каза Ходж. — Лушън винаги си бе представял, че един ден с Джослин ще бъдат заедно. Когато тя срещна и обикна Валънтайн, той не можа да го понесе. А когато те се ожениха той напусна Кръга. Изчезна, остави всички ни да мислим, че е мъртъв.

— Той никога не е казвал… дори не е намеквал за нещо такова — каза Клеъри. — През всичките тези години все е можел да я попита…

— Той е знаел какъв ще бъде отговорът — каза Ходж, загледан покрай нея към изпръскания от дъжда прозорец. — Лушън никога не е бил от типа мъже, които са склонни да се самозаблуждават. Не, той се задоволяваше с това, просто да бъде до нея… и може би се е надявал, че с времето чувствата й ще се променят.

— Но ако я е обичал, защо тогава каза на онези мъже, че не го е грижа какво ще стане с нея? Защо не пожела да му кажат къде се намира тя?

— Както казах преди малко, където има любов, там има и омраза — рече Ходж. — През всички тези години тя много го нарани. Обърна се срещу него. А той продължаваше да й бъде вярното куче, никога не се възпротиви, никога не я обвини в нещо и никога не позволи чувствата му да застанат между тях. Сигурно е решил, че сега е моментът да си разменят ролите. Да я нарани така, както тя го е наранявала.

— Люк не би го направил. — Но Клеъри си спомни ледения му тон, когато й бе казал да стои далече от него и да не му се обажда повече. Беше видяла твърдия му поглед, когато се бе изправил пред хората на Валънтайн. Това не беше онзи Люк, когото тя познаваше, онзи Люк, с когото бе израснала. Онзи Люк никога не би тръгнал да отмъщава на майка й, задето не го е обичала достатъчно или по определен начин. — Но тя го обичаше — каза Клеъри на глас, без да забележи. — Просто не по начина, по който той я е обичал. Това не е ли достатъчно?

— Може би той е бил на друго мнение. — Ходж се отправи към бюрото си. — Но това са само догадки. Може да не ги взимаш предвид.

— Какво ще стане, когато вземем Бокала? — попита тя. — Как ще се свържем с Валънтайн, за да му кажем, че е у нас?

— Хюго ще го намери.

Дъждът отново заблъска по прозореца. Клеъри потрепери.

— Ще си взема якето — каза тя, като се изправи.

Тя извади от дъното на раницата си суичъра в зелено и розово. Докато го вадеше, чу нещо да изшумолява. Беше снимката на Кръга, с майка й и Валънтайн. Тя дълго я разглежда, преди да я пъхне обратно в раницата.

Когато се върна в библиотеката, другите вече се бяха събрали. Ходж бе седнал зад бюрото, с Хюго на рамо, и зорко ги оглеждаше, Джейс бе целият в черно, Изабел беше с ботушите, с които обичаше да тъпче демони, и златния си камшик, а Алек — с колчан стрели, преметнат през рамото му, и с кожен ръкавел на дясната ръка, от китката до лакътя. Всички, освен Ходж, бяха покрити с току-що поставени руни, всеки сантиметър от кожата бе изписан с виещи се мотиви. Джейс бе дръпнал нагоре ръкава си и, поставил брадичка на рамо, се мръщеше, докато драскаше някакъв осмоъгълен знак по кожата на ръката си от външната страна.

Алек го наблюдаваше.

— Не я правиш както трябва — каза той. — Дай на мен.

— Аз съм левичар — отбеляза Джейс, но без да се дразни, и му подаде стилито си. Алек го взе, видимо успокоен, сякаш досега не беше сигурен, че му е простено поведението отпреди малко. — Това е основно иратце — обясни Джейс, когато Алек наведе тъмната си глава над ръката му и започна внимателно да очертава линиите на лечителната руна. Джейс трепна, когато стилито се плъзна по кожата му, притвори очи и стисна юмрук, докато мускулите на лявата му ръка не се изпънаха като въжета. — В името на ангела, Алек…

— Опитвам се да съм внимателен — каза Алек, после пусна ръката на Джейс и отстъпи назад, за да се полюбува на творението си. — Готово.

Джейс отпусна юмрука си и свали ръка.

— Благодаря. — Той като че ли едва сега забеляза присъствието на Клеъри, погледна я и присви златистите си очи. — Клеъри.

— Изглежда, сте готови — каза тя, докато Алек, внезапно изчервен, се извърна от Джейс и започна да се занимава със стрелите си.

— Готови сме — каза Джейс. — Пазиш ли още камата, която ти дадох?