Касандра Клеър - Град от кости

— Не. Изгубих я в Дюмон, не помниш ли?

— Вярно. — Джейс я изгледа с одобрителен поглед. — Едва не уби един върколак с нея, спомням си.

Изабел, която стоеше до прозореца, завъртя очи.

— Бях забравила, че си падаш по такива, Джейс. Момичета, които убиват зли създания.

— Харесвам всеки, който убива зли създания — каза небрежно той. — Най-вече себе си.

Клеъри погледна тревожно часовника на бюрото.

— Време е да слизаме. Саймън ще дойде всеки момент.

Ходж стана от стола си. Изглежда толкова уморен, помисли си Клеъри, сякаш дни наред не е спал.

— Нека ангелът да бди над всички вас — каза той, а Хюго, грачейки силно, литна от рамото му във въздуха точно когато часовникът започна да отмерва дванайсет на обяд.

Все още ръмеше, когато Саймън спря с микробуса пред Института и натисна два пъти клаксона. Сърцето на Клеъри подскочи… част от нея се тревожеше, че той може и да не се появи.

Джейс погледна към стелещата се дъждовна мъгла. Четиримата се бяха скрили под навеса на издълбания каменен корниз до входната врата на църквата.

— Това ли е микробусът? Прилича на изгнил банан.

Така си беше — Ерик бе боядисал микробуса в неоново жълто, нанесено неравномерно, а избилата ръжда създаваше впечатление за изгнилост. Саймън натисна клаксона още веднъж. През мокрите прозорци Клеъри виждаше замъгления му силует. Тя въздъхна и сложи качулката на главата си.

— Хайде.

Те зашляпаха през калните локви, образували се на тротоара, като огромните ботуши на Изабел шумно цопваха при всяка нейна крачка. Саймън изключи мотора, протегна се назад, за да отвори вратата, като разкри пред тях седалки с почти изгнила тапицерия, през която изскачаха пружини, които никак не изглеждаха безопасни. Изабел сбърчи нос.

— Сядането тук безопасно ли е?

— По-безопасно, отколкото да си вързан на покрива — каза ехидно Саймън, — което е другата ти възможност. — Той кимна за поздрав към Джейс и Алек, без дори да погледне Клеъри. — Хей.

— Хей — отвърна Джейс и вдигна подрънкващата, пълна с оръжие брезентова пътна чанта. — Къде да сложим това?

Саймън посочи мястото отзад, където момчетата обикновено си държаха музикалните инструменти, а през това време Алек и Изабел се вмъкнаха в микробуса и се настаниха на седалките.

— Първият седи отпред! — отбеляза Клеъри, когато Джейс се върна в предната част на микробуса.

Алек грабна лъка, който бе закрепен на гърба му.

— Къде?

— Искаше да каже, че тя ще седне отпред — каза Джейс, като отметна влажната коса от очите си.

— Хубав лък — каза Саймън, като кимна към Алек.

Алек примигна, по миглите му блестяха капки дъжд.

— Какво разбираш ти от стрелба с лък? — попита той с тон, в който личеше съмнение.

— Стрелял съм с лък на летните лагери — каза Саймън. — Шест години поред.

В отговор на това три чифта безизразни очи се впериха в него, само Клеъри се усмихна насърчаващо, ала Саймън не й обърна никакво внимание. Той гледаше към навъсеното небе.

— Да тръгваме, преди отново да е завалял порой.

Предната седалка беше посипана с опаковки от чипс и трохи от бисквити. Клеъри ги замете с ръка колкото можа. Преди обаче да свърши и да се настани, Саймън запали колата и тя рязко бе запратена на седалката.

— Ох — извика укорително тя.

— Извинявай — рече той, без да я погледне.

Клеъри чуваше как другите отзад тихичко си приказват — вероятно обсъждаха стратегии за битката и най-добрия начин да обезглавиш демон, без да изцапаш с неземната му кръв новите си кожени ботуши. Макар че нямаше преграда между предните седалки и останалата част на микробуса, Клеъри усещаше тягостното мълчание между нея и Саймън, сякаш бяха сами.

— Е, какво беше това „хей“? — попита тя, докато Саймън караше по главния път, който минаваше успоредно на Ийст Ривър.

— Какво „хей“? — отвърна той, като засече черна спортна кола, водачът на която, костюмиран мъж с мобилен телефон в ръка, им направи доста неприличен жест зад тъмните прозорци.

— Онова „хей“, с което момчетата винаги се поздравяват. Като видя Джейс и Алек, ти им каза „хей“ и те ти отговориха по същия начин. Защо просто не си казахте „здравей“?

Стори й се, че видя един мускул да потрепва на бузата му.

— „Здравей“ е прекалено момичешко — обясни й той. — Истинските мъже се изразяват кратко, лаконично.

— Значи колкото си по-мъжествен, толкова по-малко говориш?

— Именно — кимна Саймън. Погледът й се плъзна покрай него към влажната мъгла, стелеща се над Ийст Ривър и покриваща брега с лека сива пелена. Самата вода имаше цвят на олово, тежка и плътна, а неизменният вятър образуваше пенести вълни. — Затова когато суровите мъже по филмите се поздравяват, не казват нищо, а само си кимат. Кимването означава „Аз съм безмилостен тип, а виждам, че и ти си такъв“, но те не казват нищо, защото са Улвърин и Магнито и това би прецакало цялото им представяне.