Касандра Клеър - Град от кости

Без да откъсва очи от рисунката, тя посегна към моливите си. С притаен дъх извади нов, чист лист и бързо започна да рисува първото, което й дойде на ума. Беше чашата за кафе върху нощното шкафче до леглото й. Спомни си за натюрмортите, които рисуваха в часовете по рисуване, за нанасянето на всеки детайл: изцапания ръб, отчупената дръжка. Когато свърши, копието беше съвършено. Водена от някакъв инстинкт, който не можеше да определи, тя посегна към чашата и я постави в горната част на листа. После много внимателно започна да чертае руни до нея.

Джейс лежеше на леглото си и се правеше, че спи, когато блъскането по вратата стана непоносимо. Той се надигна от леглото и простена. Колкото и да се преструваше, не нищо му няма в оранжерията, всъщност още усещаше болки по цялото си тяло след ударите, които бе отнесъл предишната нощ.

Досети се кой може да е още преди да отвори вратата. Може би Саймън отново се е превърнал в плъх. Този път обаче проклетникът щеше и да си остане плъх, доколкото това зависеше от Джейс Уейланд.

Клеъри беше стиснала скицника си, блестящата й коса се бе изплъзнала от опашката. Той се облегна на касата на вратата, без да обръща внимание на адреналина, чието ниво рязко се покачваше при вида й. Той неведнъж си бе задавал въпроса, защо. Изабел използваше красотата си, както използваше камшика, докато Клеъри дори не осъзнаваше, че е красива. Може би заради това .

Сещаше се само за една причина тя да е тук, макар че в това нямаше логика след всичко, което й бе наговорил. Думите са оръжия, казваше баща му, а в онзи момент той искаше да нарани Клеъри много повече, отколкото някога бе искал да нарани което и да е момиче. Всъщност не беше сигурен дали изобщо някога е искал да нарани момиче. Обикновено само ги пожелаваше, а после искаше да го оставят на мира.

— Нека отгатна — рече той, като провлачваше думите по начин, за който знаеше, че й е неприятен. — Саймън се е превърнал в оцелот и аз трябва да предприема нещо, преди Изабел да си е направила яка от него. Е, ще трябва да почакаш до утре. Не съм на работа. — Посочи към себе си — беше облечен в синя пижама с дупка на ръкава. — Виж. Пижама.

Клеъри сякаш изобщо не го слушаше и той забеляза, че тя продължава да стиска скицника в ръцете си.

— Джейс — рече тя. — Важно е.

— Нека отгатна — отвърна. — Имаш спешна поръчка за картина. Трябва ти актов модел. Аз обаче не съм на разположение. Можеш да се обърнеш към Ходж — добави след кратък размисъл. — Чувал съм, че би направил всичко за едно…

— ДЖЕЙС — прекъсна го тя, като гласът й прерасна в писък. — НЕ МОЖЕШ ЛИ ДА МЛЪКНЕШ ПОНЕ ЗА МАЛКО И ДА МЕ ИЗСЛУШАШ?

Той примигна.

Тя пое дълбоко въздух и вдигна поглед към него. В очите й се четеше колебание. Обзе го непознато досега желание, желанието да я прегърне и да й каже, че всичко е наред. Ала не го направи. От опит знаеше, че нещата рядко са наред.

— Джейс — каза Клеъри толкова тихо, че той трябваше да се наведе напред, за да долови думите й, — мисля, че знам къде майка ми е скрила Бокала на смъртните. Той е в една рисунка.

— Какво? — Джейс продължаваше да се взира в нея така, сякаш му беше казала, че е видяла един от Мълчаливите братя гол да се премята през глава в коридора. — Искаш да кажеш, че го е скрила зад някоя картина? Всички картини в апартамента ви бяха изтръгнати от рамките си.

— Знам. — Клеъри погледна покрай него в стаята му. За нейно облекчение в нея нямаше никой. — Виж, може ли да вляза? Искам да ти покажа нещо.

Той се дръпна от вратата.

— Щом се налага.

Тя седна на леглото и постави скицника на коленете си. Дрехите, които последно бе съблякъл, бяха нахвърляни по завивките, но останалата част от стаята бе подредена като монашеска килия. По стените нямаше картини, нито плакати или снимки на приятели или на семейството. Одеялата бяха бели и прилежно сгънати върху леглото. Това не беше типичната стая на тийнейджър.

— Ето — каза тя, като отгръщаше страниците, докато не намери рисунката на чашата за кафе. — Погледни това.

Джейс седна до нея, като отмести захвърлената си тениска.

— Това е чаша за кафе.

Тя долови раздразнение в гласа си.

— Знам , че е чаша за кафе!

— Не ми се мисли какво ще стане, когато нарисуваш нещо наистина сложно, като Бруклинския мост или някой омар. Току-виж си ми изпратила пееща телеграма.

Тя не му обърна внимание.

— Погледни. Ето това исках да видиш. — Тя прокара ръка над рисунката, после с рязко движение на ръката бръкна в хартията. Когато малко след това извади ръката си, бе хванала чашата за кафе с два пръста.