Касандра Клеър - Град от кости

— Това — процеди Саймън през зъби — е различно.

— Какво? Как така различно?

— Защото виждам как го гледаш! — извика той. — А аз никога не съм гледал което и да е момиче по този начин! При мен винаги е било ей така, колкото да се упражнявам, докато…

— Докато какво? — Клеъри смътно съзнаваше, че се държи ужасно, че всичко това беше ужасно. Те никога досега не се бяха карали за нещо по-сериозно от това, кой е изял последната курабия от кутията на къщичката на дървото, но усещаше, че не може да спре. — Докато не срещна Изабел? Не мога да повярвам, че ми държиш сметка за Джейс, при положение че направи маса глупости заради нея! — Гласът й прерасна в писък.

— Опитвах се да те накарам да ревнуваш! — изкрещя в отговор Саймън. Ръцете му висяха отстрани, стиснати в юмруци. — Толкова ли си глупава , Клеъри, толкова ли си глупава, та нищо не си забелязала?

Тя го погледна втренчено, в недоумение. Какво, за Бога, искаше да каже той?

— Опитвал си се да ме накараш да ревнувам? С каква цел, за Бога?

Внезапно си даде сметка, че това беше най-лошото нещо, което можеше да го попита.

— Защото — отвърна той толкова горчиво, че тя се смая — от десет години съм влюбен в теб и си мислех, че е крайно време да разбера дали и ти чувстваш същото към мен. Оказа се, че не.

Това й подейства като удар в стомаха. Не можеше да говори; сякаш в дробовете й не бе останал въздух. Втренчи се в него, като се опитваше да формулира нещо като отговор — какъвто и да е отговор.

Саймън рязко я прекъсна.

— Недей. Не е нужно да казваш каквото и да било.

Гледаше го като парализирана как отива към вратата.

Колкото и да й се искаше, не можеше да помръдне, за да го спре. Какво можеше да каже? „И аз те обичам“? Та тя не го обичаше!

Той спря до вратата, сложи ръка на дръжката, обърна се и я погледна. Сега очите му зад очилата бяха повече уморени, отколкото гневни.

— Наистина ли искаш да знаеш какво още каза майка ми за теб?

Тя поклати глава.

Той сякаш не забеляза.

— Каза, че ще разбиеш сърцето ми — рече и излезе. Вратата се затвори след него с решително щракване и Клеъри остана сама.

Сега вече, помисли си тя с горчивина, която беше типична не толкова за нея, колкото за Джейс, добре се подредих .

След като Саймън излезе, тя се отпусна на леглото и извади скицника си. Притисна го до гърдите си, без да има желание да рисува, искаше само да усети и да помирише познатите неща: мастило, хартия, креда.

Поколеба се дали да не хукне след Саймън и да се опита да го спре. Но какво щеше да му каже? Какво можеше да му каже? Толкова ли си глупава, Клеъри , беше й казал той. Толкова ли си глупава, та нищо не забелязваш?

Клеъри се сети за хилядите неща, които той беше казал или направил, подмятанията на Ерик и другите за тях, прекъсването на разговорите при влизането й в стаята. Джейс е знаел от самото начало. Смея се, защото обясненията в любов ме забавляват, особено когато е несподелена. Оттогава се питаше какво ли бе имал предвид, но сега вече знаеше. Поне това й се изясни.

Беше казала на Саймън, че винаги е обичала само трима души: майка си, Люк и него. Запита се как стана така, че в рамките на една седмица загуби всички, които обичаше. Запита се дали такива неща се преживяват, или не. Но в онези кратки мигове, в оранжерията с Джейс, беше забравила за майка си. Беше забравила за Люк. Беше забравила за Саймън. И беше щастлива. Точно това бе ужасното, че беше щастлива.

Може би , мислеше си тя, това, че изгубих Саймън, бе наказание за егоизма да бъда щастлива, въпреки че още не съм намерила майка си . Макар и това щастие да беше илюзорно. Джейс може и да се целуваше отлично, но не му пукаше за нея, самият той го беше казал.

Тя бавно сложи скицника в скута си. Саймън беше прав — портретът на Джейс беше хубав. Беше уловила суровата линия на устата му, която не съответстваше на топлите му очи. Крилата изглеждаха толкова истински, че тя имаше чувството, че ако прокара пръст по тях, ще усети мекотата им. Потънала в мисли, Клеъри погали листа с ръка, замисли се…

Изведнъж рязко отдръпна ръката си и се вторачи в рисунката. Пръстите й бяха докоснали не сухата хартия, а меки пера. Погледът й се плъзна към руните, които бе надраскала в ъгъла на листа. Те светеха по същия начин, по който бе виждала да блестят руните, които Джейс чертаеше със стилито си.

Сърцето й започна да бие с кратки, отмерени удари. Ако руната съживи картината, тогава може би…