Касандра Клеър - Град от кости

Той отмести поглед.

— Стана късно — рече той. — Да слезем долу.

Клеъри намести сконфузено презрамката си. Как изобщо й беше хрумнало, че той ще прояви интерес към белега й.

Следващите думи се отрониха от устата й, без изобщо да съзнава какво прави.

— Ти и Изабел дали някога сте… излизали?

Сега вече той я погледна. Лунната светлина беше измила цветовете от очите му. В момента бяха повече сребристи, отколкото златисти.

— Изабел? — попита равнодушно той.

— Мислех… — Сега смущението й достигна своя връх. — Саймън се чудеше.

— Защо направо той не я попита?

— Не съм сигурна, че иска — каза Клеъри. — Забрави! Не е моя работа.

Той се усмихна снизходително.

— Отговорът е не. Искам да кажа, че от време на време ту на мен, ту на нея може и да ни е хрумвала тази идея, но тя ми е почти като сестра. Би било странно.

— Искаш да кажеш, че ти и Изабел никога…

— Никога — каза Джейс със същата снизходителна лека усмивка.

— Тя ме мрази — рече Клеъри.

— Не, не те мрази — за нейна изненада възрази той. — Просто се дразни от присъствието ти, понеже винаги е била единственото момиче сред тълпа от обожатели, а сега вече не е така.

— Но тя е толкова красива — изненада се Клеъри.

— Ти също — каза Джейс — и си много различна от нея, а това не може да не й прави впечатление. Тя винаги е искала да бъде малка и нежна. Не й харесва, че е по-висока от повечето момчета.

Клеъри не каза нищо, защото нямаше какво да каже. Красива. Той й каза, че е красива. Досега никой не й беше казвал това, като се изключи майка й, което не се брои. За майките е типично да намират децата си за хубави. Тя го погледна втренчено.

— По-добре да слизаме вече — каза отново той. Тя усещаше, че втренченият й поглед го кара да се чувства неудобно, но не можеше да спре да го гледа.

— Добре — каза най-после. За нейно облекчение гласът й прозвуча нормално. Още по-голямо облекчение изпита, когато съумя да извърне поглед от него. Луната, която се издигаше точно над тях, осветяваше всичко наоколо като ден. Тя за малко да се препъне в нещо, което проблясваше на пода: беше ножът на Джейс, с който бе рязал ябълките, захвърлен встрани. Тя рязко отскочи назад, за да не стъпи върху него, и рамото й се удари в това на Джейс — той протегна ръка, за да я задържи и когато тя се обърна, за да се извини, изведнъж по някакъв странен начин се озова в прегръдките му и той я целуна.

Първоначално й се стори, че той няма намерение да я целува: устните му бяха твърди върху нейните, неподатливи; но после обви ръце около нея и я притегли към себе си. Устните му омекнаха. Клеъри усещаше лудото биене на сърцето му, а устните му имаха сладкия вкус на ябълките. Зарови ръце в косата му, както винаги бе искала да направи, още от първия миг, когато го видя. Тя се виеше около пръстите й, копринена и мека. Сърцето й биеше до пръсване, а в ушите си усещаше шум като от пърхащи криле…

Джейс се отдръпна от нея с глухо възклицание, макар че ръцете му още я обгръщаха.

— Не се паникьосвай, но си имаме публика.

Клеъри обърна глава. Кацнал на един висок клон на близкото дърво, Хюго ги гледаше ококорено с големите си черни очи. Явно шумът, който беше чула, си беше от криле, а не от кипналата страст. Ама че разочароващо.

— Ако той е тук, то и Ходж не е далече — каза Джейс под носа си. — Да вървим.

— Ходж шпионира ли те? — попита шепнешком Клеъри.

— Не… просто обича да идва тук и да размишлява. Жалко… водихме такава интересна дискусия. — Той беззвучно се засмя.

Те заслизаха обратно по стълбите, по които бяха дошли, но разстоянието сякаш беше различно, особено за Клеъри. Джейс държеше ръката й в своята и сякаш изпращаше лек електрически ток по вените й от всяка точка, до която се докосваше до нея: пръстите, китката, дланта на ръката й. В главата й се щураха въпроси, но тя се боеше да му зададе някой от тях, за да не развали мига. Той беше казал „жалко“, така че явно тяхната вечер беше приключила или поне частта с целувките.

Стигнаха до вратата й. Клеъри се облегна на стената до нея и го погледна.

— Благодаря за пикника за рождения ми ден — каза тя. За нейна най-голяма изненада гласът й звучеше съвсем нормално.

Джейс, изглежда, не искаше да пусне ръката й.

— Сега ще спиш ли?

Той пита просто от любезност , помисли си Клеъри. От друга страна пък, това беше Джейс. Той никога не беше любезен. Реши да отговори на въпроса с въпрос.

— Ти не си ли уморен?

Гласът му беше дрезгав.