Касандра Клеър - Град от кости

Удари се силно, остра болка прониза ръката й до лакътя. Нещо се плисна в лицето й и тя се закашля, като се завъртя и се обърна по гръб. Зарови трескаво в джоба си. Той беше празен. Тя понечи да произнесе името на Саймън, но не й достигаше въздух, изхриптя, опитвайки се да си поеме дъх. Лицето й беше влажно, в яката й се стичаха струйки.

Това кръв ли е? Тя отвори натежалите си клепачи. Усещаше цялото си лице надраскано, ръцете си — болящи и натъртени. Тя се търкулна настрани и се озова наполовина в една мръсна локва. Вече съвсем се бе развиделило — тя виждаше остатъците от мотора, които се разпадаха в купчина неопределена пепел, залята от слънчевите лъчи.

Там беше и Джейс, който мъчително се изправяше на крака. Тя видя как той забърза към нея, после как се забави, когато приближи. Лицето му под шапката от тъмнозлатисти къдрици, изцапано с пот, мръсотия и кръв, беше бяло като платно. Ръкавите на якето му бяха разкъсани, а лявата му ръка бе прорязана от дълга кървава линия. Тя се запита защо ли изглежда толкова шокиран. Да не би да й беше откъснат крака и сега да лежеше някъде из паркинга в локва кръв?

Тя се опита да се изправи, но усети как някой докосва рамото й.

— Клеъри?

— Саймън!

Той беше коленичил до нея, като примигваше, сякаш още не можеше да повярва. Дрехите му бяха изпомачкани и мръсни, нямаше ги и очилата му, но иначе беше невредим. Така, без очила, изглеждаше малко по-млад, беззащитен и замаян. Той посегна да докосне лицето й, но тя отскочи назад.

— Ох!

— ДОБРЕ ли си? Изглеждаш страхотно — каза той със задавен глас. — Най-хубавото нещо, което някога съм виждал…

— Така ти се струва, защото си без очила — каза немощно тя, но и да очакваше остроумен отговор, не получи такъв. Вместо това той я прегърна и притисна към себе си. Дрехите му миришеха на кръв, пот и мръсотия, а сърцето му биеше до пръсване и макар че я натискаше по ожулванията, тя чувстваше облекчение от това, че я прегръща и че знае, наистина знае, че той е добре.

— Клеъри — говореше на пресекулки той. — Мислех… мислех, че ти…

— Няма да се върна за теб? Разбира се, че ще се върна — каза тя. — Как няма да се върна.

Тя обви ръце около него. Всичко по него й беше познато — от изтърканата от пране тениска до острата ключица, върху която се опираше брадичката й. Той произнесе името й и тя го потупа успокояващо по гърба. Когато погледна назад, видя как Джейс се извръща встрани, сякаш светлината на изгряващото слънце заслепяваше очите му.

Ходж беше бесен. Той бе застанал във фоайето, а Изабел и Алек се спотайваха зад него, когато Клеъри и момчетата влязоха с унила стъпка, мръсни и целите в кръв, и моментално бяха подложени на мъмрене, на каквото бе способна само майката на Клеъри. В тирадата на Ходж се включваше това, че го бяха излъгали къде отиват — което очевидно беше работа на Джейс, — и това, че с доверието му към Джейс е свършено, бяха добавени и някои допълнителни елементи, като нарушаването на закона, изхвърлянето от Клейва и опетняването на честта и старото име Уейланд. Когато свърши, той изгледа гневно Джейс.

— С глупавото си своеволие ти изложи на опасност други хора. Няма да допусна тази случка да ти се размине с едно свиване на рамене!

— Нямам такова намерение — каза Джейс. — Дори не мога да свия рамене. Едното ми рамо е изкълчено.

— Иска ми се да можех да повярвам, че поне физическата болка ще е наказание за теб — каза сурово Ходж. — Но ти ще прекараш няколко дни в лечебницата, а Алек и Изабел ще се грижат за теб. И най-вероятно ще се наслаждаваш на всичко това.

Ходж се оказа прав за две трети от предположенията си — Джейс и Саймън бяха заведени в лечебницата, но когато Клеъри, която бе отишла да се измие, се появи след няколко часа, край тях се суетеше само Изабел. Ходж беше превързал натъртената ръка на Клеъри, а двайсетминутното стоене под душа беше отмило полепналата пръст и асфалт по кожата й, но въпреки това тя още усещаше щипане и болка.

Когато вратата се затръшна зад нея, Алек, който седеше на перваза на прозореца и гледаше буреносните облаци, вдигна навъсено поглед.

— О, ето те и теб.

Тя не му обърна внимание.

— Ходж каза, че идва насам и се надява дотогава да успеете да задържите угасващото пламъче на вашия живот — каза тя на Саймън и Джейс. — Нещо такова каза.

— Тогава не е зле да побърза — сопна се Джейс. Той седеше на леглото, подпрян с две пухени възглавници и все още облечен с мръсните си дрехи.