Касандра Клеър - Град от кости

— Погрешно си осведомен — рязко го прекъсна тя. — Аз не карам Джейс да прави нищо. Той прави това, което той желае. Никой не знае това по-добре от теб.

Той я изгледа така, сякаш беше демон от особено отвратителен вид, какъвто никога досега не беше виждал.

— Вие, мунданите, сте рядко егоистични, нали? Нима не разбираш какво е направил за теб, какъв риск за себе си е поел? Говоря не само за неговата безопасност — той можеше да загуби всичко. Вече загуби баща си и майка си, нима искаш да загуби и семейството, което му е останало?

Клеъри беше потресена. Усети как гневът се надига у нея като черна вълна — гняв към Алек, който беше донякъде прав, и гняв към всичко и всички: към заледения бостънски път, който я бе лишил от баща още преди да се роди, към Саймън, който без малко да се самоубие, към Джейс за това, че страда и му е все едно дали е жив, или мъртъв. Към Люк, задето се беше правил на загрижен, а всъщност всичко е било лъжа. И към майка й за това, че не е скучна, обикновена, средностатистическа майка, за каквато винаги се е представяла, а е пълната противоположност на всичко това: героична, интересна и храбра, и напълно непозната за Клеъри. И която не беше тук, когато Клеъри най-много се нуждаеше от нея.

— Точно ти ли ще ми говориш за егоизъм — изсъска тя толкова злобно, че той отстъпи крачка назад. — Ти изобщо мислиш ли за някой друг на този свят, освен за теб самия, Алек Лайтууд? Не се и учудвам, че не си убил нито един демон, та ти си толкова страхлив.

Алек се втрещи.

— Кой ти каза това?

— Джейс.

Той изглеждаше така, сякаш го беше зашлевила.

— Не е казал такова нещо. Не би го казал.

— Напротив. — Тя видя колко много го нарани и се почувства по-добре. Нека страда и някой друг. — Можеш да говориш колкото си искаш за чест и почтеност и как мунданите не ги притежават, но ако ти беше честен, щеше да си признаеш, че избухна само защото си влюбен в него… това няма нищо общо с…

Алек направи светкавично движение. В главата й отекна силен удар. Тя залитна към стената толкова силно, че тилът й се удари в дървената ламперия. Лицето му беше на няколко сантиметра от нейното, очите му бяха огромни и черни.

— Никога — прошепна той с изкривена уста, — никога не му казвай това, защото, ако го направиш, ще те убия, кълна се в Ангела, ще те убия.

Болката в ръката, където я беше стиснал, бе непоносима. Тя неволно изстена. Той примигна, сякаш се събуди от сън — пусна я, дръпна ръката си от кожата й, сякаш се бе опарил. Без да каже нищо повече, той се обърна и забърза към лечебницата. Походката му беше неуверена, сякаш беше пиян или не на себе си.

Клеъри потърка болната си ръка, като гледаше след него, ужасена от това, което беше сторила. Добре се подреди, Клеъри. Сега вече той наистина те мрази.

Клеъри се хвърли изтощена на леглото си, но за своя изненада не можа да заспи. Най-накрая тя извади скицника си от раницата и започна да рисува, като сложи подложката на коленете си. Най-напред започна да драска безцелно — част от порутената фасада на вампирския хотел: озъбените водоливници с изпъкнали очи. Пуста улица, самотна лампа, плискаща наоколо жълта светлина, някаква сянка, мяркаща в края на светлината. Тя нарисува Рафаел с неговата кървава бяла риза, с кръстовия белег на гърдите. А после нарисува Джейс, застанал на покрива и гледащ надолу от височината на шестия етаж. Той не се страхува, гледа на падането като на предизвикателство… сякаш няма празно пространство, което той да не може да запълни с вярата в собствената си непобедимост. Тя го нарисува така, както го бе видяла в съня си — с крила, излизащи от раменете му, също като крилата на статуята на ангела в Града от кости.

Накрая се опита да нарисува майка си. Беше казала на Джейс, че не се чувства по-различно след четенето на Сивата книга, и това си беше така. Сега обаче, когато се опита да си представи лицето на майка си, установи, че то беше съвсем различно от нейните спомени за Джослин. Вече виждаше белезите й, фините, бели знаци, които покриваха гърба и раменете й като снежна пелена.

Беше тежко да осъзнае, че начинът, по който беше гледала на майка си, на целия й живот, е бил лъжа. Тя пъхна скицника под възглавницата си, очите й горяха.

Някой почука на вратата… леко, колебливо. Тя рязко отвори очи.

— Влез.

Беше Саймън. Досега не беше забелязала колко зле изглеждаше той. Не се беше изкъпал и дрехите му бяха раздърпани и мръсни, косата му бе разрошена. Той се поколеба преди да влезе, държеше се някак резервирано.