Касандра Клеър - Град от кости

Тя се отмести настрани, като му направи място до себе си на леглото. Нямаше нищо странно в това, да седи на едно легло със Саймън. Те от години си ходеха на гости с преспиване, като малки си правеха палатки и крепости от одеяла, а като по-големи стояха до късно през нощта и си четяха комикси.

— Намерил си си очилата — каза тя. Едното им стъкло беше счупено.

— Бяха в джоба ми. Оказаха се по-здрави, отколкото си мислех. Трябва да напиша благодарствено писмо на производителя. — Той се настани колебливо до нея.

Клеъри докосна рамото му.

— Ходж превърза ли те?

Той кимна.

— Да. Чувствам се, сякаш са ме стискали с менгеме, но нямам нищо счупено… не и сега. — Той се обърна и я погледна. Очите му зад счупените очила си бяха същите, каквито ги помнеше: тъмни и сериозни, обрамчени с мигли, каквито момчетата не държаха особено да имат, но за които момичетата човек биха убили. — Клеъри, това, че ти дойде за мен… че ти рискува всичко…

— Стига. — Тя вдигна ръка. — И ти би направил същото за мен.

— Разбира се — каза той без високомерие и преструвка, — но винаги съм смятал, че това е нормално, така както би трябвало да са нещата между нас.

Тя го изгледа тревожно и озадачено.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа — рече Саймън, сякаш изненадан, че му се налага да обяснява нещо толкова очевидно, — винаги съм бил този, който се нуждае повече от теб, отколкото ти се нуждаеш от мен.

— Това не е вярно — засегна се Клеъри.

— Вярно е — каза Саймън със същото невъзмутимо спокойствие. — Никога не си ми показвала, че се нуждаеш от мен, Клеъри. Винаги си била някак си… сдържана. Всичко, от което си имала нужда, са били моливите и измисленият ти свят. Толкова пъти се е налагало да ти повтарям по шест-седем пъти едно и също нещо, докато ми отговориш, все си някъде другаде. И накрая се обръщаш към мен и весело ми се усмихваш, а аз разбирам, че съвсем си забравила за мен, и в този момент ме забелязваш… но никога съм ти се сърдел. Макар и само наполовина, твоето внимание е по-ценно от цялото внимание на който и да е друг.

Тя се опита да улови ръката му, но хвана китката. Усети пулса под кожата му.

— В живота си съм обичала само трима души — каза тя. — Мама, Люк и теб. Тях ги загубих, само ти ми остана. Никога повече не казвай, че не си важен за мен — дори не си го и помисляй.

— Мама казва, че човек се нуждае само от трима души, на които може да разчита, за да се чувства цял — каза Саймън. Тонът му беше шеговит, ала гласът му се пречупи при думата „цял“. — За теб винаги е казвала, че си цяла.

Клеъри му се усмихна тъжно.

— Майка ти не е ли казала и други истини за мен?

— Каза. — Той отвърна на усмивката й почти с гримаса. — Но няма да ти кажа какво.

— Не е честно да имаме тайни!

— Кой е казал, че светът е справедлив?

После те легнаха един до друг, както когато бяха деца: рамо до рамо, кракът на Клеъри, преметнат върху този на Саймън. Пръстите на краката й едва достигаха до под коленете му. Легнали по гръб, те гледаха тавана и си приказваха. Този навик им беше останал от времето, когато таванът в стаята на Клеъри беше покрит със светещи на тъмно звезди. Докато Джейс миришеше на сапун и свежест, Саймън миришеше на човек, който се е търкалял по паркинга на някой супермаркет, но това нямаше значение за Клеъри.

— Най-странното е — Саймън въртеше на пръста си къдрица от косата й, — че с Изабел тъкмо си разказвахме смешки за вампири, когато всичко това се случи. Само се опитвах да я разсмея, разбираш ли? „От какво се плашат вампирите евреи? Сребърната звезда на Давид? Кълцан черен дроб? Чек за осемнайсет долара?“

Клеъри се засмя.

На Саймън му стана приятно.

— Изабел не се засмя.

Клеъри се сети за куп неща, които би изкоментирала, но си замълча.

— Не съм сигурна, че Изабел харесва такъв хумор.

Саймън я погледна изпод миглите си.

— Тя спи ли с Джейс?

От изненада Клеъри чак се закашля. Тя го изгледа гневно.

— Ами, не. Практически те са роднини. Не биха го направили. — Тя млъкна за малко. — Във всеки случай, не вярвам.

Саймън сви рамене.

— Не че ме интересува — каза небрежно той.

— Разбира се, че не те интересува.

— Не, честно! — Той се обърна на една страна. — Знаеш ли, в началото Изабел ми изглеждаше, как да ти кажа… готина. Интересна. Различна. После на купона установих, че всъщност е просто откачена.

Клеъри присви очи към него.

— Тя ли те накара да изпиеш синия коктейл?

Той поклати глава.

— Идеята си беше изцяло моя. Видях те да излизаш с Джейс и Алек и не знам… изглеждаше толкова различна от обикновено. Ти сякаш беше различна. Не можех да приема мисълта, че си се променила и че в новия ти свят няма място за мен. Исках да направя нещо, което да ме направи част от твоя живот. Ето защо, когато малкото зелено човече ми поднесе таблата с напитки…