Касандра Клеър - Град от кости

— Три пъти за щастие — каза задъхано той, като държеше рамото си. Джейс потъна в тъмното пространство, което зееше зад разбитата врата, но после се обърна, като махаше нетърпеливо с ръка. — Клеъри, идвай.

Тя пое въздух и се втурна след него, като остави вратата да се затръшне точно когато две тежки тела глухо тупнаха върху нея. Тя потърси опипом резето, но него го нямаше, беше изтръгнато при разбиването на вратата.

— Наведи се — каза той и когато тя го направи, стилито изсвистя над главата й, като очерта тъмни линии в изгнилото дърво на вратата. Тя проточи врат, за да види какво дълбаеше той: някаква крива, подобна на сърп, три успоредни линии, звезда с лъчи: Защита от преследване .

— Изгубих камата ти — призна си тя. — Съжалявам.

— Случва се. — Той прибра стилито в джоба си. Тя чуваше тъпите удари по вратата, в която отново и отново се блъскаха вълците, но която не помръдваше. — Руната ще ги задържи известно време, но няма да е за дълго. По-добре да побързаме.

Тя вдигна поглед. Намираха се в усоен коридор, тесни стълби водеха към мрака. Стъпалата бяха дървени, парапетите покрити с прах. Саймън подаде носа си от джоба на жилетката й, мънистеночерните му очи проблясваха в тъмнината.

— Добре — кимна тя на Джейс. — Ти водиш.

Джейс сякаш понечи да се усмихне, но беше твърде уморен.

— Знаеш, че обичам да съм първи. Само че по-бавно — добави той. — Стълбите може да не издържат на тежестта ни.

Клеъри също им нямаше доверие. Докато се изкачваха, стъпалата скърцаха и стенеха като стара жена, която се жалва от болестите и болежките си. Тя се улови за парапета и част от него остана в ръката й, което я накара да изписка и изтръгна вяло изкикотване от Джейс. Той я хвана за ръка.

— Оттук. Хайде.

Саймън издаде звук, който беше твърде сумтящ, за да е на плъх. Джейс сякаш не го чу. Те се изкачваха по стъпалата с максималната бързина, която можеха да си позволят. Стълбите се извиваха във висока спирала нагоре по сградата. Редяха се етаж след етаж, но нямаше врати. Бяха стигнали до четвъртия, когато мощна експлозия разтърси стълбата и наоколо се вдигна облак прах.

— Сигурно са минали през вратата — каза мрачно Джейс. — По дяволите, мислех, че ще ги задържи по-дълго време.

— Дали сега да не се затичаме? — попита Клеъри.

— И още как — каза той и те се втурнаха нагоре по стълбата, която стенеше и се огъваше под тежестта им, а гвоздеите по нея отскачаха като куршуми. Озоваха се на петия етаж — тя чу лекото топуркане на вълчи лапи по най-долните стъпала, а може и така да й се струваше. Съзнаваше, че не са толкова близо до нея, но воят и ръмженето, които с приближаването на вълците ставаха все по-силни, бяха истински и зловещи.

Пред тях се появи площадката на шестия етаж и те изкачиха последните стъпала на бегом. Клеъри едва дишаше, усещаше болка в дробовете си, но нададе слаб, радостен вик, когато видя врата. Тя беше от тежка стомана, осеяна с гвоздеи, а една тухла я държеше открехната. Преди още да се запита защо, Джейс я отвори с крак, избута Клеъри през нея, след което се вмъкна и самият той, като затръшна вратата след себе си. Тя чу някакво изщракване и заключване след тях. Слава Богу , помисли си тя.

После се огледа.

Нощното небе се издигаше над нея, обсипано със звезди като шепа пръснати диаманти. То не беше черно, а тъмносиньо, цветът на настъпващото утро. Те се намираха на открита покривна плоча с тухлени комини. В единия й край върху платформа се издигаше някаква водна кула, почерняла от старост; а в другия — тежък брезент, метнат върху купчина вехтории.

— Сигурно оттук влизат и излизат — каза Джейс, като погледна назад към вратата. Сега, на бледата светлина, Клеъри можеше да го види по-ясно, бръчките от напрежението около очите му, подобни на повърхностни разрези. Кръвта по блузата му, предимно от Рафаел, изглеждаше черна. — С летене се качват дотук. Не че това ни помага с нещо.

— Трябва да има аварийна стълба — предположи Клеъри. Те внимателно тръгнаха към ръба на покрива. Клеъри никога не бе обичала високото, а перспективата да тупне от покрива на улицата караше стомахът й да се свива. Същото изпита и при вида на аварийната стълба — изкривено, негодно парче метал, което се спускаше неподвижно по каменната предна фасада на хотела. — Май няма — каза тя. Отново погледна към вратата, от която бяха излезли. Тя се намираше в ниска кабинкова конструкция в средата на покрива. Тресеше се цялата, а дръжката й лудо се въртеше. Положението можеше да се удържи само за още няколко минути, ако не и по-малко.