Касандра Клеър - Град от кости

По пода се стрелна нещо малко и сиво, шмугна се между краката на Клеъри и се хвърли към Рафаел.

Рафаел изпищя. Саймън увисна безжалостно на ръката му между лакътя и китката, острите му миши зъби се забиха дълбоко в плътта. Рафаел пусна Джейс, като залитна назад, кръвта му бликаше, докато от устата му се сипеха ругатни на испански. Джейс го загледа със зяпнала уста.

— Майко мила…

Възвърнал равновесието си, Рафаел изтръгна плъха от ръката си и го запрати в мраморния под. Саймън изстена от болка, но после се втурна към Клеъри. Тя се наведе и го грабна, като го притисна силно до гърдите си, но не толкова, че да го смачка. Усещаше биенето на малкото му сърчице в ръцете си.

— Саймън — прошепна тя. — Саймън…

— Няма време за това. Дръж го. — Джейс беше уловил дясната й ръка и я стискаше болезнено. В другата си ръка държеше блестящата серафимска кама. — Хайде.

Той започна да я дърпа към края на тълпата. Вампирите се разбягаха от светлината на серафимската кама, която сякаш ги помиташе, и съскаха като попарени котки.

— Какво стоите само! — Беше Рафаел. Ръката му беше окъпана в кръв, устните разкриваха острите му зъби. Той гледаше тълпата суетящи се вампири. — Заловете натрапниците! — крещеше той. — Избийте ги! И плъха!

Вампирите обърнаха погледи към Джейс и Клеъри, някои тръгнаха към тях, други се носеха във въздуха, трети се спускаха от балконите като пърхащи черни прилепи. Когато се измъкнаха от тълпата, Джейс ускори крачка и се насочи към отсрещната стена. Клеъри беше неспокойна и току се обръщаше към него.

— Не трябва ли да застанем с гръб един към друг или нещо такова?

— Какво? Защо?

— Не знам. Във филмите правят така при подобни… опасни ситуации.

Тя усети, че той се тресе. Да не би от страх? Не, смееше се.

— Ти — въздъхна той. — Ти си най-…

— Най какво? — настоя негодуващо тя. Те продължаваха да отстъпват, като стъпваха внимателно, за да избегнат парчетата от изпотрошените мебели и разбития мрамор, пръснат по пода. Джейс държеше серафимската кама високо над главите им. Тя видя как вампирите се събират в ъглите, до които светлината не достигаше. Зачуди се докога ли ще издържат така.

— Нищо — каза той. — Това не е никаква опасна ситуация така да знаеш. Употребявам тази дума за наистина критични случаи.

— Наистина критични? Нима това не е наистина критичен случай? Какво още искаш, ядрена…

Тя бе прекъсната от писъка на Лили, която храбро излезе на светлината и се нахвърли върху Джейс, озъбена и ръмжаща. Джейс извади втората кама от колана си и я размаха във въздуха; Лили залитна с писък, на ръката й зееше огромна рана, тогава останалите вампири я наобиколиха. Толкова са много, помисли си Клеъри, толкова много…

Тя плъзна ръка към колана си, пръстите й се сключиха около дръжката на камата. Усети я като нещо хладно и чуждо. Нямаше представа как се използва нож. Никога не беше удряла някого, още по-малко пробождала. Тя дори се скатаваше от училище в дните, в които учеха как да се защитават от крадци и изнасилвачи с подръчни средства, като ключове за кола и моливи. Тя извади ножа и го вдигна с трепереща ръка…

В този момент прозорците се пръснаха навътре в дъжд от счупени стъкла. Тя долови собствения си писък, видя вампирите, които бяха на една ръка разстояние от нея, и Джейс да се оглеждат в недоумение. Видя и ужаса, изписан по лицата им. През разбитите прозорци се появиха дузина обемисти фигури, ниско приведени към земята на четирите си лапи. Лунната светлина се отразяваше в счупените парчета стъкло, посипали се върху козините им. Очите им бяха огнено сини, а от гърлата им излизаше вой, който звучеше като грохота на водопад.

Вълци.

— Ето това — каза Джейс — е опасна ситуация.

Вълците се снишиха и започнаха тихо да ръмжат, ужасените вампири заотстъпваха назад. Само Рафаел остана на мястото си. Той продължаваше да се държи за ранената си ръка, тениската му беше изцапана с кръв и мръсотия.

— Los ninos de la luna — прошепна той. Дори Клеъри, чийто испански беше на плачевно ниво, разбра думите му. Децата на луната — върколаците.

— Мислех, че се мразят — прошепна тя на Джейс. — Вампирите и върколаците.

— Така е. Едните никога не ходят до свърталищата на другите. Никога. Заветът забранява това. — Той звучеше възмутено. — Трябва да се е случило нещо. Това е лошо. Много лошо.

— Колко по-лошо може да бъде от това преди малко?

— Ами — каза той — можем да се окажем насред битката.