Касандра Клеър - Град от пепел

— Ами мен? Аз съм му дъщеря.

— Да, но ти не си от техния свят. А Джейс е. Все пак бих ти предложил да се покриеш за известно време. Можем да отидем до фермата…

— Не можем просто да оставим Джейс! — ужаси се Клеъри. — Никъде няма да ходя.

— Добре, няма — вдигна помирително ръце Люк. — Казах, че бихме могли, а не че ще го направим. Въпросът е в това, какво възнамерява да предприеме Имоджин сега, когато знае къде е Валънтайн. Току-виж сме се оказали във война.

— Не ме интересува дали тя иска да убие Валънтайн. Аз лично нямам нищо против. Единственото, което искам, е Джейс да се върне.

— Това може би няма да е никак лесно — рече Люк, — предвид факта, че той наистина е извършил това, в което го обвиняват.

Клеъри беше възмутена.

— Какво, да не би да мислиш, че той е убил мълчаливите братя? Да не мислиш…

— Не. Не мисля, че той е убил мълчаливите братя. Мисля, че е направил това, в което Имоджин го обвинява: отишъл е да се види с баща си.

Клеъри си спомни нещо и рече:

— Какво имаше предвид, като каза, че ние сме го разочаровали и не сме му оставили друг изход? Искаш да кажеш, че не го упрекваш?

— И го упреквам, и не го упреквам. — Люк имаше уморен вид. — Било е глупаво от негова страна. На Валънтайн не може да се има доверие. Но след като семейство Лайтууд му обърнаха гръб, какво очакват от него? Та той е още дете, все още има нужда от родители. Ако те не го искат, нормално е да потърси някой, който го иска.

— Надявах се — каза Клеъри, — надявах се той да се обърне към теб.

По лицето на Люк се изписа неизразима тъга.

— Аз също се надявах, Клеъри.

Мая долавяше съвсем слабо шума от гласовете, идващи от кухнята. Караниците във всекидневната бяха преустановени. Време беше да си тръгне. Тя сгъна бележката, която бе надраскала набързо, и я остави на леглото на Люк, след което отиде до прозореца и двайсет минути се мъчеше да го отвори. Хладен въздух нахлу през него — беше един от онези дни на ранната есен, когато небето изглежда невероятно синьо и далечно, а във въздуха се носи лек мирис на пушек.

Тя се покатери на перваза на прозореца и погледна надолу. Преди промяната си, не би имала смелост да скочи; сега обаче се поколеба само за миг, и то заради нараненото си рамо. После се приземи на четири крака върху напукания бетон в задния двор на Люк. Когато се изправи, хвърли още един поглед към къщата, но никой не отвори вратата, нито я повика да се върне.

Потисна някакво неясно разочарование. Та те не й обърнаха никакво внимание, докато беше в къщата, помисли си тя, докато се прехвърляше през високата телена ограда, която разделяше задния двор на Люк от алеята, как сега да забележат, че си тръгва? Даде си сметка, че при нея винаги е било така. Единственият, който се отнасяше с внимание към нея, беше Саймън.

Мисълта за Саймън я накара да се намръщи, като междувременно тупна от другата страна на оградата и хукна по алеята към Кент авеню. Беше казала на Клеъри, че не си спомня какво се е случило предната нощ, но това не беше вярно. Спомняше си изражението на лицето му, когато се отдръпна от него, сякаш беше запечатано в съзнанието й. Най-странното бе, че в онзи момент той продължаваше да я гледа като човек, беше повече човек, от когото и да е друг сред тези, които познаваше.

Мая прекоси улицата, за да избегне минаването пред къщата на Люк. Улицата беше почти пуста, бруклинчани още спяха своя късен неделен следобеден сън. Отправи се към метрото на Бедфорд авеню, като не спираше да мисли за Саймън. Стомахът я присвиваше всеки път, щом се сетеше за държанието й спрямо него. Той беше първият човек от години насам, на когото й се искаше да вярва, но който направи това невъзможно.

Щом като е невъзможно да му се вярва, тогава защо си тръгнала към дома му? , чу тя шепот от дъното на съзнанието си, който винаги й звучеше като гласа на Даниел. Млъквай , сряза го тя. Дори и да не можем да бъдем приятели, поне мога да му се извиня. Някой се изсмя. Звукът отекна във високите стени на фабриката отляво. Внезапно сърцето й се сви от страх. Мая рязко се обърна, но улицата зад нея беше пуста. Само една възрастна жена разхождаше кучетата си покрай реката, но според Мая тя бе достатъчно далеч, за да може да я чуе, ако извика.

За всеки случай ускори крачка. Можеше да ходи по-бързо от повечето хора, напомни си тя, да не говорим, че можеше и да ги надбяга. Дори и в сегашното си състояние, с ранената ръка, която я болеше така, сякаш някой я беше ударил с ковашки чук по рамото. Далеч не се страхуваше, че може да я нападне крадец или изнасилвач. Веднъж, на минаване през Сентръл парк, в нощта, когато за първи път дойде в града, двама тийнейджъри с ножове се бяха опитали да я нападнат и ако не се бе намесил Бат, като нищо щеше да ги убие и двамата.