Касандра Клеър - Град от пепел

Защо тогава бе така разтревожена?

Тя хвърли поглед зад себе си. Възрастната жена беше изчезнала; Кент авеню беше безлюдна. Пред нея се издигаше старата изоставена захарна фабрика „Домино“. Обзета от внезапно желание да се махне от тази улица, тя се спусна по граничната алея.

Озова се в тясно пространство между две сгради, заринато с боклуци и захвърлени бутилки, сред които се стрелваха плъхове. Покривите над нея се докосваха и закриваха слънцето, карайки я да се чувства като в тунел. Стените бяха тухлени с малки, мръсни прозорци, много от които бяха разбити от вандали. През тях се виждаше празният под на фабриката и редици метални казани, пещи и цистерни. Въздухът ухаеше на прегоряла захар. Тя се облегна на една от стените и се опита да укроти ударите на сърцето си. И тъкмо бе започнала да се успокоява, когато някакъв невероятно познат глас й заговори от сенките:

— Мая?

Тя рязко се обърна. Той стоеше на входа на алеята, светлината зад него караше косата му да блести като ореол около красивото му лице. Тъмните му очи, засенчени от дългите мигли, я гледаха с любопитство. Бе облечен с джинси и тениска с къс ръкав въпреки студа. Все още изглеждаше на петнайсет.

— Даниел — прошепна тя.

Той се приближи с безшумни стъпки към нея.

— Мина много време, сестричке.

Искаше й се да побегне, ала краката й бяха като заковани. Притисна се към стената, сякаш се мъчеше да изчезне в нея.

— Но… ти си мъртъв .

— А ти не плака на погребението ми, нали така, Мая? Нито сълза не проля за по-голямото си братче?

— Ти беше звяр — прошепна тя. — Опита се да ме убиеш…

— Явно не съм се постарал достатъчно. — В ръката му се появи нещо дълго и остро, нещо което блестеше като сребърен огън в полумрака. Мая не можеше да определи какво е, погледът й бе премрежен от ужас. Когато той тръгна към нея, тя се свлече на земята, краката й вече не бяха в състояние да я държат.

Даниел коленичи до нея. Едва сега видя какво държеше той в ръцете си: отчупено нащърбено парче стъкло от един от счупените прозорци. Ужасът се надигна у нея и я заля като вълна, но не страхът от оръжието в ръката на брат й я смазваше, а празнотата в очите му. Гледаше в тях и през тях и виждаше само мрак.

— Спомняш ли си — рече той, — когато ти казах, че ще ти отрежа езика, за да не позволя да ме издадеш на мама и татко?

Парализирана от страх, тя само го гледаше втренчено.

Вече усещаше как стъклото се врязва в кожата й, задушливия вкус на кръвта, която пълнеше устата й, и й се прииска да умре, да е мъртва, всичко бе за предпочитане пред този ужас и това безумие…

— Стига, Аграмон. — Някакъв мъжки глас проряза мъглата в главата й. Не беше гласът на Даниел… беше мек, изтънчен, определено човешки. Напомняше и за някого… но за кого?

— Както наредите, господарю Валънтайн. — Даниел въздъхна с известно разочарование… и после лицето му започна да се топи и да се разпада. След миг вече бе изчезнал, а заедно с него и парализиращото усещане, смазващият страх, който за малко не отне живота й. Тя въздъхна отчаяно.

— Добре. Диша — чу се отново мъжкият глас, този път леко раздразнено. — Наистина, Аграмон. Още няколко секунди, и щеше да е мъртва.

Мая вдигна поглед. Мъжът — Валънтайн — я гледаше отгоре, беше висок, целият в черно, дори и ръкавиците на ръцете му и ботушите с дебели подметки. Той вдигна брадичката й с върха на ботуша си. Когато заговори, гласът му беше хладен.

— На колко си години?

Лицето, което се беше втренчило в нея, бе тясно, с остри скули и някак безцветно, а косата беше толкова бяла, че приличаше на фото негатив. Отляво на шията му, точно над яката на сакото, имаше спираловидна руна.

— Вие сте Валънтайн? — прошепна тя. — Но аз мислех, че вие…

Ботушът се плъзна към ръката й, което предизвика остра болка там, където беше раната. Тя изохка.

— Зададох ти въпрос — рече той. — На колко си години?

— На колко съм години ли? — Болката в ръката й, примесена с острата воня, идваща от боклуците наоколо, накара стомахът й да се преобърне. — Що не вземеш да се разкараш…

Между пръстите му пулсираше някаква светлина, той я насочи надолу, към лицето й, толкова бързо, че тя нямаше време да се отдръпне назад. Някаква пареща болка се стрелна по бузата й. Мая докосна с ръка лицето си и усети как между пръстите й блика кръв.

— Е — рече Валънтайн със същия спокоен и любезен тон. — На колко си години?

— Петнайсет. На петнайсет съм. — Тя по-скоро усети, отколкото видя усмивката му.