Касандра Клеър - Град от пепел

— Ела — рече Джослин и когато Клеъри се приближи, тя каза: — Дай си ръката.

Клеъри протегна ръка. Джослин започна да движи плавея по кожата й. Допирът пареше като изгаряне със стили и оставяше същите дебели черни линии след себе си. Руната, която Джослин чертаеше, беше с непозната на Клеъри форма, но при все това й подейства някак успокояващо.

— Какво представлява това?

— То ще те пази. — Майката на Клеъри я пусна.

— От какво?

Джослин не отговори, само погледна към морето. Клеъри се обърна и видя, че океанът се е изтеглил навътре, разкривайки противни грамади боклук, купища водорасли и риба, мятаща се отчаяно в агония. Водата се бе събрала в огромна вълна, която се надигаше като планински склон, като лавина, готова да се изсипе. Виковете на децата от дървения кей се бяха превърнали в писъци. Клеъри се втренчи ужасена и видя, че стената на вълната беше прозрачна като мембрана и през нея можеше да се видят същества, които сякаш се движеха под повърхността на морето, огромни, тъмни, безформени същества, напиращи да изскочат от водата. Тя простря ръце…

И се събуди. Беше задъхана, сърцето й болезнено се блъскаше в ребрата. Тя бе в леглото си в стаята за гости на Люк и следобедната светлина се процеждаше през пердетата. Косата й бе залепнала по шията от пот и усещаше палеща болка в ръката си. Когато се надигна и включи нощната лампа, съзря, без да се изненадва, черния знак, който пресичаше по дължина ръката й от лакътя до китката.

Когато влезе в кухнята, видя, че Люк й е оставил за закуска датско руло в омазнена картонена кутия. Беше й оставил и бележка, залепена на хладилника. В болницата съм.

На път към Саймън Клеъри похапваше от рулото. Той трябваше да я чака на спирката на ъгъла на Бедфорд в пет, но го нямаше. Тя изпита леко безпокойство, но после се сети да провери в студиото на ъгъла на Шеста. Най-вероятно беше там и преглеждаше новите CD-та. Така се и оказа. Беше облечен в кадифено яке с ръждив цвят и протрити ръкави и тениска с избродирано на нея лого, изобразяващо момче със слушалки, което танцува с пиле. Когато я видя, той се усмихна.

— Според Ерик е добре да сменим името на групата с Mojo Pie — каза той вместо поздрав.

— А какво е то в момента? Забравих.

— Клизма с шампанско — отвърна Саймън, докато слагаше настрана едно CD на Yo La Tengo.

— Сменете го — рече Клеъри. — Между другото, знам какво означава логото на тениската ти.

— Не знаеш. — Той тръгна към касите да плати CD-то. — Ти си добро момиче.

Навън вятърът беше студен и силен. Клеъри уви около брадичката си раирания шал.

— Разтревожих се, когато не те видях на спирката.

Саймън дръпна надолу плетената си шапка и потрепери, сякаш дневната светлина подразни очите му.

— Извинявай. Сетих се, че ми трябва това CD, и си казах…

— Спокойно. — Тя махна с ръка към него. — Не ми обръщай внимание. Тези дни се притеснявам от най-малкото нещо.

— Е, след всичко, което преживя, никой не може да те упрекне — каза опрощаващо Саймън. — Още не мога да повярвам за случилото се в Града на тишината. Не мога да повярвам, че си била там.

— Нито пък Люк. Той направо се шашна.

— Нормално. — Те вървяха през Маккарън парк, тревата под краката им беше изсъхнала, всичко наоколо бе потопено в златиста светлина. Между дърветата сновяха кучета с отвързани каишки. Целият ми живот се промени, а светът си е все същият , помисли си Клеъри. — Говорила ли с Джейс оттогава? — попита Саймън, като се мъчеше да звучи равнодушно.

— Не, но от време на време се чуваме с Изабел и Алек. Очевидно той е добре.

— Да не те е помолил да го посетиш? Затова ли сме тръгнали натам сега?

— Не е нужно да ме моли . — Клеъри се опита да прикрие раздразнението в гласа си, когато завиха по улицата, на която живееше Магнус. По нея се редяха ниски складове, приспособени за магазини и студия за артистични — и богати — наематели. По-голямата част от колите, паркирани покрай тесния тротоар, бяха скъпи.

Когато приближиха къщата на Магнус, Клеъри съгледа една върлинеста фигура, която беше наведена и сега се изправяше. Алек. Той бе облечен в дълго черно палто, изработено от корав, леко лъскав плат, каквито обичаха да носят ловците на сенки. Ръцете и шията му бяха покрити с руни и от лекото трептене на въздуха около него ставаше ясно, че е използвал магически прах и реално е невидим.

— Не знаех, че ще доведеш и мундана. — Сините му очи пробягаха тревожно по Саймън.