Касандра Клеър - Град на изгубени души

Това се бе оказало последната капка. Продължителното измръзване, изтощението и шокът най-сетне си казаха думата и краката на Клеъри се подкосиха. Майка й я улови преди да падне на земята, а след това всичко потъна в непрогледна мъгла. Събуди се на следващата сутрин в леглото си у Люк и рязко се изправи с разтуптяно сърце, сигурна, че е сънувала кошмар.

Ала завяхващите рани по ръцете и краката, както и липсващият пръстен, говореха друго. След като навлече анцуг с качулка и нахлузи чифт дънки, се отправи залитайки към дневната, където завари Джослин, Люк и Саймън с мрачни лица. Нямаше нужда да пита, но въпреки това го направи:

— Откриха ли го? Върна ли се?

Джослин се изправи.

— Миличка, все още го няма…

— Но не е мъртъв? Не са намерили тяло? — Тя се свлече на дивана до Саймън. — Не. не е мъртъв. Щях да знам.

Помнеше как Саймън бе взел ръката й в своята, докато Люк й разказваше какво знаят — че Джейс все още го няма, също както и Себастиан. Лошата новина бе, че кръвта по пиедестала бе на Джейс, а добрата — че бе по-малко, отколкото си бяха помислили в началото, тъй като се бе смесила с водата от ковчега, създавайки впечатлението за повече кръв, отколкото всъщност беше пролята. Сега смятаха, че е напълно възможно Джейс да е преживял случилото се.

— Но какво се е случило? — настоя Клеъри.

Люк поклати глава, сините му очи бяха сериозни.

— Никой не знае, Клеъри.

Струваше й се, че някой бе заменил кръвта във вените й с ледена вода.

— Искам да помогна. Искам да направя нещо. Не искам просто да си седя тук, докато Джейс го няма.

— На твое място не бих се тревожила за това — мрачно каза Джослин. — Клейвът иска да те види.

Невидим лед изпука в ставите и сухожилията на Клеъри, когато тя се изправи.

— Добре. Все тая. Ще им кажа всичко, което поискат, ако ще открият Джейс.

— Ще им кажеш всичко, което поискат, защото имат Меча на смъртните — в гласа на Джослин отекнаха отчаяни нотки. — О, миличка, толкова съжалявам.

А сега, след две седмици, изпълнени с даване на показания, след като бяха призовани десетки свидетели, след като бе държала Меча на смъртните поне дузина пъти, Клеъри седеше в стаята на Изабел и чакаше Съветът да се произнесе за съдбата й. Като от само себе си, мисълта й се върна на усещането от това да държи Меча на смъртните — сякаш в кожата ти се впиват миниатюрни рибарски кукички и измъкват истината от теб. Беше коленичила с Меча в ръце в кръга на Г оворещите звезди и беше чула собствения си глас да разказва на Съвета абсолютно всичко — как Валънтайн беше призовал ангела Разиел и как тя бе изтрила името му от пясъка и написвайки своето бе станала господар на кръга. Разказала им бе за желанието, което ангелът бе предложил да й изпълни и как тя бе поискала от него да върне Джейс от мъртвите; как Лилит бе обладала Джейс и как бе възнамерявала да използва кръвта на Саймън, за да възкреси Себастиан, брата на Клеъри, на когото демонът гледаше като на свой син. Как знакът на Каин върху челото на Саймън бе съкрушил Лилит и как бяха повярвали, че е сложил край на Себастиан и заплахата, която той представляваше.

Клеъри въздъхна и извади телефона си, за да види колко е часът.

— Вътре са вече цял час — каза тя. — Това нормално ли е? Или е лош знак?

Изабел пусна Чърч, който измяука в знак на протест, и като се приближи до леглото, приседна до Клеъри. Изглеждаше по-крехка от обикновено (също като Клеъри, и тя бе отслабнала през последните две седмици), ала елегантна както винаги във впитите си черни панталони и тясната блуза от сиво кадифе. Около очите й имаше размазана спирала, от което би трябвало да прилича на миеща мечка, но вместо това й придаваше вид на френска филмова звезда. Изи протегна ръце и гривните й, изработени от злато и сребро, звъннаха мелодично.

— Не, не е лош знак — отвърна тя, като си играеше с пръстена на Лайтууд. — Просто означава, че имат много неща за обсъждане. Всичко ще е наред. Не си нарушила Закона.

Това е важното.

Клеъри въздъхна. Дори топлината на рамото на Изабел, допряно до нейното, не бе в състояние да разтопи леда във вените й. Знаеше, че строго погледнато не бе нарушила никой от Законите, ала освен това знаеше, че Клейвът й е бесен. За един ловец на сенки беше недопустимо да връща някого от мъртвите, но тази забрана не важеше за ангелите. Въпреки това, да помоли Джейс да бъде възкресен, бе нещо огромно и двамата се бяха съгласили да го запазят в тайна от всички.

Ала ето че истината беше излязла наяве и това бе разтърсило Клейва из основи. Клеъри знаеше, че искат да я накажат, ако не за друго, то защото изборът й бе имал толкова катастрофални последици. Част от нея искаше наистина да я накажат. Да строшат костите й, да изтръгнат ноктите от пръстите й, да оставят Мълчаливите братя да ровят на воля из мозъка й с острите си като ножове мисли. Нещо като сделка с дявола — нейната болка в замяна на връщането на Джейс, здрав и невредим. Щеше да й помогне да се справи с вината, задето го бе оставила сам в градината на покрива, макар Изабел и другите да й бяха казали поне сто пъти колко нелепо е това — те всички бяха вярвали, че Джейс е в безопасност там и че ако Клеъри бе останала с него, най-вероятно сега също щеше да е в неизвестност.