Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Ало?

— Саймън? — разнесе се задъханият глас на Клеъри. — Къде си?

— Вкъщи — отвърна той и млъкна. — Пред къщата на майка ми — поправи се след малко. Дори в собствените му уши гласът му прозвуча кухо и далечно. — Защо не си в Института? Всички добре ли са?

— Точно там е работата. След като ти си тръгна, Мерис слезе от покрива, където Джейс трябваше да чака. Там нямало никого.

Саймън се размърда. Без напълно да осъзнава какво прави, като кукла с механизъм, чието ключе някой бе навил, той пое по улицата към станцията на метрото.

— Как така нямало никого?

— Джейс бил изчезнал. — В гласа на Клеъри ясно се долавяше напрежение. — Също както и Себастиан.

Саймън се закова под сянката на едно дърво с оголели клони.

— Но Себастиан е мъртъв. Мъртъв е, Клеъри…

— Ти ми кажи тогава защо тялото му го няма. — Гласът на Клеъри най-сетне се прекърши.

— Там горе няма нищо друго, освен кръв и натрошени стъкла. И двамата са изчезнали, Саймън. Джейс е изчезнал.

Две седмици по-късно

— Как мислиш, колко ще отнеме произнасянето на присъдата? — попита Клеъри.

Нямаше представа от колко време чакат, но й се струваше, че са изминали поне десет часа. В подчертано женствената спалня на Изабел, издържана в черно и ярко— розово, нямаше часовници, само камари дрехи, същински кули от книги, куп оръжия, тоалетна масичка, отрупана с гримове, използвани четки и отворени чекмеджета, преливащи от дантелено бельо, копринени чорапогащници и шалове от пера. Стаята създаваше усещането, че си зад кулисите на някой музикален театър, ала през последните две седмици Клеъри беше прекарала в нея достатъчно време, за да намира лъскавата бъркотия за успокоителна.

Изабел, застанала до прозореца с Чърч в ръце, разсеяно погали котарака по главата. Чърч я изгледа с опасни жълти очи. Зад прозореца бушуваше поредната ноемврийска буря и дъждът се стичаше по стъклата като прозрачна боя.

— Няма да отнеме много — бавно отвърна Изабел. Не носеше никакъв грим, от което изглеждаше по-млада, а тъмните й очи — по-големи. — Може би още пет минути.

Клеъри, която се бе настанила на леглото на Изи между купчина списания и подрънкваща камара от серафимски ками, с мъка се опита да преглътне горчилката, надигнала се в гърлото й. Сега се връщам. Пет минути.

Това бяха последните думи, които бе казала на момчето, което обичаше повече от всичко на света. Като се замислеше, навярно бяха последните думи, които изобщо щеше да му каже.

Прекрасно си спомняше всичко. Г радината на покрива. Кристалната октомврийска нощ и леденобелите звезди, греещи върху безоблачното черно небе. Плочите с черните руни по тях, опръскани от кръв — демонска и човешка. Устните на Джейс върху нейните — единственото топло нещо във вледеняващия свят. Как стисва пръстена на Моргенстърн, висящ около шията й. Любовта, която движи слънцето и другите звезди. Как се обръща, за да го погледне, докато асансьорът я отнася, всмуквайки я обратно в сенките на сградата. Беше се присъединила към останалите във фоайето, прегърнала бе майка си, Люк, Саймън, ала част от нея, както винаги, бе останала с Джейс, реейки се над града върху онзи покрив, двамата с Джейс съвсем сами в студения, ослепителен електрически град.

Мерис и Кадир бяха онези, които се качиха в асансьора, за да отидат при Джейс на покрива и да видят останките от ритуала на Лилит. След около десетина минути Мерис се върна. Сама. Когато вратите се отвориха и Клеъри зърна лицето й — пребледняло и ужасено — тя разбра.

Онова, което последва, й беше като в сън. Ловците на сенки се бяха втурнали към Мерис; Алек се бе отдръпнал от Магнус, а Изабел бе скочила на крака. Лъчи бяла светлина бяха прорязали мрака като мекото припламване на фотоапарати на местопрестъпление, когато една след друга серафимски ками бяха огрели сенките. Пробивайки си път напред, Клеъри бе чула историята някак разпокъсано — градината на покрива била празна, Джейс го нямало. Стъкленият ковчег на Себастиан бил строшен, навсякъде имало парчета стъкло. Кръв, все още съвсем прясна, се процеждала от пиедестала, където доскоро бе стоял ковчегът.

Ловците на сенки бързо бяха започнали да съставят планове — да се разпръснат наоколо и да претърсят района около сградата. Магнус беше там — с проблясващи в синьо ръце, той бе попитал Клеъри дали има у себе си нещо на Джейс, с чиято помощ да го намерят. Като вцепенена, тя им бе дала пръстена на Моргенстърн и се бе отдръпнала в един ъгъл, за да се обади на Саймън. Едва бе затворила телефона, когато гласът на един от ловците се бе извисил над останалите: „Да го издирим? Ще се получи само ако е още жив. При всичката тази кръв е малко вероятно… ”