Касандра Клеър - Град на небесен огън

— През ноември — започна тя, — преди да отидем в Бурен, след като ти си тръгна от апартамента, Себастиан разбра, че го бях шпионирала. Строши пръстена ми, а после… после ме удари, блъсна ме върху една стъклена маса, така че тя се строши. Повали ме на земята. Тогава за малко не го убих, за малко не прерязах гърлото му с парче стъкло, но си дадох сметка, че ако го сторя, ще убия и теб, и не можах да го направя. той беше във възторг. Разсмя се и ме натисна на пода. Дърпаше дрехите ми и рецитираше Песен на песните, разправяше как някога братята се женели за сестрите си, за да опазят чистотата на кралската си кръв, как съм му принадлежала. Сякаш бях куфар с монограм, името му — отпечатано върху мен.

Джейс изглеждаше потресен така, както Клеъри рядко го беше виждала; върху лицето му се четяха болка, страх, тревога.

— Той… той…

— Дали ме изнасили? — довърши Клеъри; думата отекна грозно, ужасно в тишината на стаята. — Не. Не го направи. Той… спря. — Гласът й утихна до шепот.

Джейс беше станал бял като платно. Отвори уста, за да и каже нещо, ала Клеъри чу само изопаченото ехо на гласа му, сякаш отново се намираше под вода. Цялата трепереше, макар че в стаята бе топло.

— Тази вечер — каза наи-сетне. — Не бях в състояние да помръдна, а той ме притисна до стената и аз не можех да избягам и просто…

— Ще го убия — заяви Джейс. Част от кръвта се беше върнала в лицето му и сега то изглеждаше сивкаво. — Ще го насека на парчета. Ще му отрежа ръцете, задето те е докоснал…

— Джейс. — Изведнъж Клеъри почувства, че е невероятно изтощена. — Имаме милион причини да искаме смъртта му. Освен това — добави тя с невесел смях, — Изабел вече му отряза ръката, и то не се получи.

Джейс стисна пръсти в юмрук, прокара го по стомаха си и го притисна до слънчевия си сплит, сякаш можеше да спре собствения си дъх.

— През цялото време, докато бях свързан с него, мислех, че познавам ума му, желанията му, онова, което иска. Ала изобщо не се досетих, не знаех. А ти не ми каза.

— Не става дума за теб, Джейс…

— Знам. Знам. — Ала толкова здраво стискаше ръката си в юмрук, че тя беше побеляла и вените изпъкваха, тъмни и релефни, върху опакото на дланта му. — Знам и не те виня, че не си ми казала. Какво бих могъл да сторя? Нима и тук не бях напълно безполезен? Само допреди малко стоях едва на няколко крачки от него, във вените си имам огън, които би трябвало да е в състояние да го убие, а когато опитах, не се получи нищо. Не можах да направя нищо.

— Джейс.

— Извинявай. Просто… нали ме познаваш. На лошите новини реагирам само по два начина. Неконтролируема ярост, а после рязък завой към кипяща самоненавист.

Клеъри потъна в мълчание. Повече от всичко друго беше уморена. Толкова уморена. Да му каже какво бе направил Себастиан, бе, като да вдигне невероятна тежест, и сега единственото, което искаше, бе да затвори очи и да потъне в мрака. Толкова дълго бе разкъсвана от такъв гняв… гняв, които се спотаиваше под повърхността на всичко. Независимо дали купуваше подаръци със Саймън, или седеше в парка, или пък беше сама вкъщи и се опитваше да рисува, гневът никога не я напускаше.

Очевидно бе, че Джейс преживява вътрешна борба; но поне не се опитваше да скрие нищо от нея и тя видя емоциите, които се сменяха в очите му — гняв, раздразнение, безпомощност, вина и накрая — тъга. Това беше една учудващо тиха тъга, а когато най-сетне проговори, гласът му също бе учудващо тих.

— Просто ми се иска — започна, без да я поглежда, приковал очи в пода — да можех да кажа точните думи, да сторя правилното нещо, да направя всичко това по-лесно за теб. Каквото и да искаш от мен, искам да го направя. Искам да бъда до теб така, както ти се нуждаеш да бъда до теб, Клеъри.

— Това е — меко каза тя.

Джейс вдигна очи.

— Какво?

— Това, което каза току-що. Беше съвършено.

Той примига.

— Е, добре. Защото не съм сигурен, че съм способен на второ изпълнение. Коя част беше съвършена?

Клеъри усети как ъгълчетата на устните и подскочиха за миг. Имаше нещо толкова джеисовско в реакцията му, тази негова странна смесица от самонадеяност и уязвимост, от издръжливост и горчивина, и всеотдайност.

— Просто искам да знам — каза тя, — че не мислиш за мен по друг начин. Че не съм принизена в очите ти.

— Не. Не. — Джейс беше ужасен. — Ти си смела и умна, и съвършена, и аз те обичам. Просто те обичам. Винаги е било така и постъпките на някакъв умопобъркан не могат да променят това.