Касандра Клеър - Град на небесен огън

Да, искаше да отвърне Клеъри, ала думата заседна в гърлото и. Физически и нямаше нищо. Руните бяха излекували нараняванията и. Тя беше добре, Джейс беше добре… Саймън, приспан от кръвта, в която някои беше сипал нещо, изобщо не се беше събудил и сега спеше в друга стая в Гард.

Беше изпратено съобщение до Люк и Джослин. Вечерята, на която бяха отишли, обяснила им бе Джия, беше защитена с магически бариери, за по-голяма сигурност, но те щяха да го получат, щом си тръгнат. Клеъри копнееше отново да ги види. Светът сякаш се беше разклатил под краката и. Себастиан си беше отишъл, поне за момента, ала тя все още имаше чувството, че я разкъсват на парчета; изпълваха я горчилка и гняв, желание за отмъщение и тъга.

Стражите и бяха позволили да си опакова някои вещи, преди да си тръгнат от къщата на Джослин — чисти дрехи, боино облекло, стилито и, скицник и оръжия. Част от нея отчаяно жадуваше да се преоблече, да се отърси от допира на Себастиан до плата, ала друга, още по-голяма част, не искаше да напуска стаята, не искаше да остава сама със спомените и мислите си.

— Добре съм.

Тя спусна крачолите на дънките си надолу и се изправи. Отиде до камината, като прекрасно усещаше, че Джейс я гледа от дивана. Протегна ръце, сякаш искаше да се сгрее, макар да не и беше студено. Всъщност всеки път, щом се сетеше за брат си, усещаше прилив на гняв да плъзва като течен огън по тялото и. Ръцете и трепереха и тя ги погледна със странно чувство за отчужденост, сякаш бяха ръцете на някой непознат.

— Себастиан се страхува от теб — каза тя. — Опита се да го омаловажи, особено накрая, но аз го усетих.

— Страхува се от небесния огън — поправи я Джейс. — Не мисля, че и той знае повече от нас на какво е способен. Едно обаче е сигурно — да ме докосва, не го наранява.

— Не. — Клеъри не се обърна да го погледне. — Защо те целуна?

Не това беше възнамерявала да каже, ала непрекъснато го виждаше пред очите си, отново и отново — кървавата ръка на Себастиан върху тила Джейс, а после онази странна, изненадваща целувка по бузата.

Чу как диванът изскърца, когато Джейс се размърда.

— Беше нещо като цитат — обясни той. — От Библията. Когато Юда целунал Исус в Гетсиманската градина. Знак за предателството му. Целунал го и му казал: "Здравеи, учителю", и именно така римляните разбрали кого да арестуват и разпънат на кръст.

— Ето защо каза "Аве, учителю Херондеил" — разбра Клеъри наи-сетне. — "Здравей, учителю."

— Имаше предвид, че възнамерява да бъде оръдието за моето унищожение. Клеъри, аз… — той не довърши и Клеъри се обърна да го погледне. Беше седнал на ръба на дивана и прокарваше ръка през разрошената си руса коса; очите му бяха приковани в пода. — Когато влязох в стаята и ви видях там, исках да го убия. Трябваше да го нападна незабавно, но се боях, че може да е капан. Че ако се доближа до някого от вас, той ще те убие или нарани. той винаги успява да изкриви всичко, което правя. Умен е. По-умен от Валънтайн. А аз никога не съм…

Клеъри чакаше; единственият звук в стаята беше пращенето на влажните дърва в камината.

— Никога не съм се боял от някого по този начин — довърши той, процеждайки думите с усилие.

Клеъри знаеше колко му струва да ги изрече; колко голяма част от живота си бе прекарал, криеики умело страха и болката си, всяка следа от уязвимост. Искаше и се да отговори нещо, да му каже, че няма защо да се страхува, ала не можеше. Самата тя също се боеше и знаеше, че страхът им е напълно основателен. Никои в Идрис нямаше по-основателна причина да бъде ужасен.

— Голям риск е поел, идваики тук — продължи Джейс. — Допусна Клеива да научи, че е в състояние да преодолява магическите бариери. Те ще се опитат да ги подсилят още повече. Може би ще успеят, може би — не, но то вероятно ще му причини неудобство. Страшно много е искал да те види. Достатъчно, за да си струва да поеме риска.

— Все още вярва, че може да ме убеди.

— Клеъри. — Джейс се изправи и се приближи към нея, протегнал ръка. — Ти…

Клеъри се отдръпна лекичко от допира му и в златните му очи лумнаха учудени пламъчета.

— Какво не е наред? — той погледна към ръцете си; бледото сияние на огъня във вените му се виждаше ясно. — Небесният огън?

— Не е това.

— Тогава…

— Себастиан. Трябваше да ти кажа по-рано, но просто… просто не можах.

Джейс не помръдваше, просто се взираше в нея.

— Клеъри, можеш да ми кажеш всичко; знаеш, че е така.

Клеъри си пое дълбоко дъх и загледа как пламъците — златни и зелени, и сапфиреносини — се гонят в камината.