Касандра Клеър - Град на небесен огън

Люк се закашля във виното си и Джослин го потупа по гърба. Рафаел изглеждаше развеселен.

— Ела в настоящето, Мелиорн — беше отговорът на Магнус. — Вече никои не казва "любим".

— Освен това те скъсаха — добави Люк и потърка очи с опакото на дланта си, въздъхваики. — А и наистина ли трябва да се занимаваме с клюки точно сега? Не виждам как личните отношения на когото и да било имат нещо общо с всичко това.

— Именно личните отношения са в основата на всичко това — каза Рафаел, топваики нещо неприятно на вид във фондюто си. — Защо вие, ловците на сенки, имате този проблем? Защото Джонатан Моргенстърн се е зарекъл да ви отмъсти. Защо се е зарекъл да ви отмъсти? Защото мрази баща си и майкаси. Не се засягаи — добави той, кимвайки към Джослин, — но всички знаем, че е така.

— Не съм се засегнала — увери го Джослин, макар и с леден тон. — Ако не бяхме аз и Валънтаин, Себастиан нямаше да съществува, в никои смисъл на думата. Поемам пълна отговорност за това.

Люк придоби буреносен вид.

— Валънтаин бе този, които го превърна в чудовище — заяви той. — И да, Валънтаин беше ловец на сенки. Ала не е, като да има подкрепата и благоразположението на Съвета — нито той, нито синът му. Те са във воина с него и искат помощта ни. Всички раси — ликантропи, вампири, магьосници и да, дори феите — могат да вършат и добро, и зло. Част от целта на Съглашението е да заяви, че всички от нас, които правят добро, или се надяват да правят добро, са обединени срещу онези, които са избрали страната на злото. Независимо от кръвта във вените им.

Магнус посочи Люк с вилицата си.

— Това беше прекрасна реч. — Изведнъж млъкна. Определено заваляше думите. Как така се беше напил от толкова малко вино? Обикновено беше много по-внимателен. Той се намръщи. Какво е това вино?

Мелиорн се облегна в стола и скръсти ръце върху гърдите си. В очите му, когато отговори, играеха пламъчета.

— Не ти ли харесва реколтата, магьоснико?

Джослин бавно остави чашата си на масата.

— Когато феите отговарят на въпроса с въпрос, това никога не е добър знак — заяви тя.

— Джослин… — Люк посегна, за да сложи ръка върху нейната.

И не улучи.

Той се взря объркано в ръката си за миг, преди да я отпусне бавно върху масата.

— Какво — каза, произнасяйки внимателно всяка дума, — си сторил, Мелиорн?

Смехът на елфическия рицар отекна мелодично, ала някак неясно в ушите на

Магнус. той посегна да остави чашата си, но си даде сметка, че вече я е изпуснал. Виното се беше разляло като кръв по масата. Вдигна очи и погледна към Рафаел, ала той се беше проснал по очи върху масата, напълно неподвижен. Магнус се опита да изрече името му, ала от вцепенените му устни не излезе никакъв звук.

Макар и с усилие, той успя да се изправи на крака. Стаята се люлееше около него. Видя как Люк се отпусна в стола си; Джослин стана, само за да рухне на пода; стилито се изтърколи от ръката и. Магнус се спусна към вратата, посегна да я отвори…

От другата и страна стояха Помрачени, облечени в червено от глава до пети. Лицата им бяха безизразни, ръцете и гърлата им — изрисувани с руни, каквито Магнус не беше виждал никога. Това не бяха руните на Ангела. Те говореха за дисхармония, за демонски царства и мрачни, скверни сили.

Магнус се извърна от тях… и краката му се подкосиха. той се свлече на колене. Нещо бяло се надигна пред него — Мелиорн, в снежнобелите си доспехи, приклекнал на едно коляно, за да го погледне в лицето.

— Демонски сине, наистина ли вярваш, че някога бихме се съюзили с такива като теб?

Магнус с мъка си пое дъх. Светът започваше да потъмнява по ръбовете — като фотография, която, обхваната от пламъци, се набръчкваше по краищата.

— Феите не могат да лъжат — каза той.

— Дете. — В гласа на Мелиорн имаше почти състрадателни нотки. — Да не знаеш, след всичкото това време, че измамата може да се крие пред очите на всички. О, ала ти си невинен все пак.

Магнус се опита да възрази, че е всичко друго, но не и невинен, ала думите не идваха. Мракът обаче дойде и го повлече в дълбините си.

Сърцето на Клеъри се сви в гърдите и. Отново се опита да раздвижи крака, да изрита, ала те бяха като залепени за пода.

— Да не мислиш, че не знам какво имаш предвид под милост? — прошепна тя. — Ще ме накараш да пия от Пъкления бокал. Ще ме превърнеш в една твоите Помрачени, като Аматис…

— Не. — В гласа на Себастиан имаше странна настойчивост. — Няма да те променя, ако не искаш. Ще ти простя, на теб и на Джейс. Ще можете да бъдете заедно.