Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Кое от всичко? Това, че унищожи къщата ми… къщата на баща ни? Това, че ме излъга и предаде? Това, че разкъса връзката ми с Джейс? — Клеъри виждаше искрицата ярост дълбоко в очите му, усещаше биенето на сърцето му.

Копнееше да го изрита, ала краката и отказваха да помръднат. Гласът и, когато проговори, трепереше.

— Всичко.

Себастиан бе толкова близо, че тя почувства, когато напрежението напусна тялото му. То беше жилаво и кораво, слабо като тялото на хрътка и острите му ръбове се забиваха в нея.

— Мисля, че може би ми направи услуга. Може би дори си възнамерявала да ми направиш услуга. — Клеъри виждаше отражението си в смущаващите му очи, чиито ириси бяха толкова тъмни, че почти се сливаха със зениците. — Твърде много разчитах на наследството и закрилата на баща ми. На Джейс. Трябваше да се уповавам единствено на себе си. Понякога трябва да загубиш всичко, за да го спечелиш наново, и тогава сладостта на това, да си го възвърнеш, е още по-голяма, заради болката от загубата. Сам обединих Помрачените. Сам сключих съюзничества. Сам сложих ръка върху Институтите в Буенос Айрес, Банкок, Лос Анджелис…

— Сам убиваше и съсипваше семейства — каза Клеъри. — Пред тази къща беше разположен страж, който да ме пази. Какво стори с него?

— Напомних му, че трябва по-добре да си върши работата. Да брани сестра ми. — той вдигна ръката, с която не притискаше китката и в стената, и докосна една от къдриците й, потърквайки я между пръстите си. — Червена — каза почти сънливо, — като залез и кръв, и огън. Като връхчето на падаща звезда, когато докосне атмосферата. Ние сме Моргенстърн — добави и сега в гласа му се прокрадна тъмна болка. — Ярки утринни звезди. Деца на Луцифер, наи-красивият от Божиите ангели. Ставаме толкова по-прекрасни, когато паднем. — той замълча за миг. — Погледни ме, Клеъри. Погледни ме.

Тя се подчини неохотно. Черните му очи бяха приковани в неините с остър глад; контрастираха с бялата му като сол коса, с бледата кожа, с розовината, обагрила едва-едва скулите му. Художничката у Клеъри знаеше, че е красив, така както беше красива една пантера или бутилка, съдържаща искряща отрова, или пък полираните скелети на мъртвите. Веднъж Люк и беше казал, че неиният талант е да вижда красотата и ужаса на обикновените неща. И макар Себастиан изобщо да не беше обикновен, у него тя виждаше и двете.

— Луцифер Утринната звезда бил наи-красивият ангел в Рая. Наи-гордото творение на Бог. И ето че настъпил денят, в които Луцифер отказал да се преклони пред човешкия род. Пред хората. Защото знаел, че са по-нисши. И заради това бил низвергнат в Ада заедно с ангелите, които минали на негова страна: Белиал и Азазел, и Асмодей, и Левиатан. И Лилит. Моята майка.

— Тя не ти е майка.

— Права си. Тя е повече от моя маика. Ако беше просто моя маика, щях да съм магьосник. Ала аз бях захранен с кръвта и, преди да се родя. Аз съм нещо различно от магьосник; нещо по-добро. Защото някога тя е била ангел.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Че демоните са ангели, които не ги бива особено да вземат добри решения за живота си?

— Великите демони не са много различни от ангелите — отвърна той. — Аз и ти — ние не сме толкова различни. И преди съм ти го казвал.

— Не съм забравила. "Ти криеш тъмно сърце, дъще на Валънтайн."

— А нима не е така? — Ръката му се плъзна по къдриците и, надолу по рамото и спря точно над сърцето и. Клеъри усещаше как пулсът и се блъска във вените; искаше да го оттласне от себе си, но успя да задържи дясната ръка до тялото си. Пръстите и докосваха ръба на якето и, а под него се криеше Хеосфорос. Дори и да не бе в състояние да го убие, може би с помощта на оръжието би успяла да го обезвреди достатъчно дълго, за да пристигне помощ. Може би дори биха успели да го пленят. — майкани ми измени — продължи той. — Отрече се от мен и ме възненавидя. Аз бях дете, а тя ме мразеше. Също като баща ни.

— Валънтайн те отгледа…

— Ала цялата му любов беше за Джейс. Проблемният, непокорният, съкрушеният. Аз правех всичко, което баща ни поискаше от мен, и той ме мразеше заради това. Мразеше и теб. — Очите му горяха, сребро в чернотата. — Истинска ирония, нали, Клариса? С теб сме негови кръвни деца, а той ни ненавиждаше. Теб — защото му отне майкани. Мен — защото бях точно това, което той ме създаде да бъда.

В ума на Клеъри изплува образът на Джейс, окървавен и ранен, стиснал меча на Моргенстърн в ръката си, да стой на брега на езерото Лин и да крещи на Моргенстърн: "Защо си го направил? Не ти е бил нужен син, ти вече си имал син!".