Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Така ли? — сопна се Изабел. — И кои от нас е акулата, Саймън? Кой от нас е акулата?

Входната врата зеина. Беше Робърт Лайтууд и изобщо не изглеждаше доволен. Отиде до портичката, отвори я с ритник и се приближи до Саймън с широка крачка.

— Какво става тук? — попита той и погледна към Клеъри. — Защо крещите пред къщата ми?

— Не се чувства добре — обясни Клеъри и улови Саймън за китката. — Тръгваме си.

— Не — заяви Саймън. — Не, аз… аз трябва да говоря с него. С инквизитора.

Робърт извади едно разпятие от якето си и Клеъри зяпна, когато го видя да го вдига между себе си и Саймън.

— Разговарям единствено с представителя на Децата на нощта или с водача на нюиоркския клан — каза той. — Не и с всеки вампир, които потропа на вратата ми, дори да е приятел на моите деца. Освен това нямаш право да бъдеш в Аликанте без разрешение…

Саймън се пресегна и издърпа разпятието от ръката му.

— Не улучихте религията.

Хелън подсвирна тихичко.

— Освен това ме изпраща представителят на Децата на нощта. Рафаел Сантяго ме доведе тук, за да говоря с…

— Саймън! — Изабел изхвърча от къщата и застана между Саймън и баща си. — Какво правиш?

Тя изгледа свирепо Клеъри, която отново улови Саймън за китката.

— Наистина трябва да си вървим — промърмори тя.

Робърт премести поглед от Саймън към Изабел и изражението му се промени.

— Да не би между вас двамата да има нещо? Затова ли са всички тези викове?

Клеъри погледна учудено Изабел. Спомни си как Саймън я утешаваше, когато Макс умря. Колко близки бяха станали Саймън и Изи през последните няколко месеца. А баща й нямаше представа.

— Той ми е приятел. Приятел е на всички ни. — Изабел скръсти ръце на гърдите си. Клеъри не беше сигурна дали е по-сърдита на баща си, или на Саймън. — И аз ще гарантирам за него, ако това значи, че ще може да остане в Аликанте. — Тя впи гневен поглед в Саймън. — Само че сега той ще отиде у Клеъри. Нали така, Саймън?

— Имам чувството, че главата ми е кръгла — печално каза Саймън. — Толкова кръгла.

Робърт отпусна ръка.

— Какво?

— Пи кръв, в която имаше нещо — обясни Клеъри. — Вината не е негова.

Тъмносините очи на Робърт се върнаха на Саймън.

— Ще говорим утре на заседанието, ако си изтрезнял. Ако Рафаел Сантяго иска да ми кажеш нещо, можеш да го направиш пред Клейва.

— Не… — започна Саймън, но Клеъри го прекъсна:

— Отлично. Ще го доведа на заседанието утре. Саймън, трябва да се приберем, преди да се е стъмнило, знаеш го.

Саймън изглеждаше леко замаян.

— Така ли?

— Утре, на заседанието — кратко каза Робърт, след което се обърна и се върна в къщата. Изабел се поколеба за миг. Носеше широка тъмна риза и дънки; бледите и стъпала бяха боси върху тясната каменна пътека и тя трепереше.

— Откъде е взел дрогирана кръв? — попита тя, махвайки с ръка към Саймън.

— Рафаел — обясни Клеъри.

Изабел извъртя очи.

— До утре ще се оправи. Сложи го да си легне. — Тя махна на Хелън и Еилиин, които се бяха облегнали от двете страни на портичката с неприкрито любопитство. — Ще се видим на заседанието.

— Изабел — започна Саймън и размаха ръце, но преди да успее да направи още някоя глупост, Клеъри го сграбчи за гърба на якето и го повлече към улицата.

Тъи като Саймън непрекъснато хлътваше ту в една, ту в друга уличка, а веднъж дори настоя да проникнат с взлом в един магазин за захарни изделия, докато стигнат до къщата на Аматис, вече се беше стъмнило. Клеъри се огледа наоколо за следа от пазача, които майкаи бе казала, че ще постави, но не видя никого. той или беше скрит изключително добре, или, както бе по-вероятно, вече бе отишъл да докладва на родителите й за закъснението на дъщеря им.

Клеъри изкачи мрачно стъпалата на къщата, отключи и издърпа Саймън вътре. Някъде около площад "Кладенеца" той беше престанал да се съпротивлява и бе започнал да се прозява, а сега очите му се затваряха.

— Мразя Рафаел — каза той.

— И аз си мислех същото — отвърна Клеъри, докато го завърташе. — Хаиде, да те сложим да си легнеш.

Издърпа го до дивана и Саймън рухна върху възглавниците. Слаба лунна светлина се процеждаше през дантелените завеси, които закриваха големите прозорци, гледащи към улицата. Очите на Саймън, докато се мъчеше да ги държи отворени, бяха с цвета на опушен кварц.

— Заспивай — каза Клеъри. — Мама и Люк сигурно всеки момент ще се върнат.

Тя се обърна, за да го остави, но Саймън я улови за ръкава.