Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Това там е къщата на семейство Лайтууд. Всички висши членове на Съвета живеят на тази улица. Консулът, инквизиторът, представителите на долноземците. Трябва само да открием в коя къща е Рафаел…

— Еи тази. — Саймън посочи тясна къща с черна врата, върху която беше нарисувана сребърна звезда. — Звезда за Децата на нощта. Защото не виждаме светлината на слънцето. — той се усмихна на Клеъри или поне се опита. Глад гореше във вените му, сякаш под кожата си имаше нажежена тел.После се обърна и изкачи стъпалата. Чукчето на вратата беше тежко и имаше формата на руна. Звукът, които издаде, когато Саймън потропа с него, отекна във вътрешността на къщата.

Саймън чу как Клеъри се приближава зад него в мига, в които вратата се отвори и Рафаел застана на прага, така че да не попадне под лъчите, които струяха отвън. В сенките Саймън различаваше само очертанията му — къдрава коса, бели зъби, проблеснали, когато ги поздрави.

— Дневни вампире. Дъще на Валънтайн.

Клеъри издаде подразнен звук.

— Никога ли не наричаш хората с имената им?

— Само приятелите си — отвърна Рафаел.

— Ти имаш приятели? — каза Саймън.

Рафаел го изгледа свирепо.

— Предполагам, че сте дошли за кръв?

— Така е — отвърна Клеъри. Саймън не каза нищо. При звука на думата "кръв" бе започнало да му прималява. Стомахът му се сви. Гладът му ставаше прекалено свиреп.

Рафаел го погледна.

— Изглеждаш гладен. Маи трябваше да последваш предложението ми на площада снощи.

Клеъри повдигна вежди, ала Саймън просто се намръщи.

— Ако искаш да говоря с инквизитора от твое име, ще трябва да ми дадеш кръв. Иначе ще припадна в краката му. Или пък ще се нахраня от него.

— Подозирам, че това няма да се понрави особено на дъщеря му. Макар че тя и така не изглеждаше особено доволна от теб снощи. — Рафаел потъна в сенките във вътрешността на къщата.

Клеъри погледна Саймън.

— Да разбирам ли, че вчера си видял Изабел?

— Аха.

— И нещата не са се развили добре?

На Саймън не му се наложи да отговори, защото в този миг Рафаел се върна. Носеше стъклено шише, пълно с червена течност и запушено с тапа. Саймън го пое нетърпеливо.

Сладката миризма на кръв струеше на вълни през стъклото. Саймън отпуши бутилката и я надигна, а кучешките му зъби се удължиха, въпреки че не се нуждаеше от тях. Вампирите не бяха създадени, за да се хранят от бутилки. Зъбите му одраскаха кожата на ръката му, когато избърса уста с опакото на дланта си.

Кафявите очи на Рафаел искряха.

— Със съжаление, научих за приятеля ти върколак.

Саймън настръхна и Клеъри сложи ръка върху неговата.

— Не е вярно — каза той — Ненавиждаше това, че имам телохранител от Претор Лупус.

Рафаел затананика замислено.

— Без телохранител, без Знака на Каин. Изгубил всяка защита. Сигурно е странно, дневни вампире, да знаеш, че наистина може да умреш.

Саймън го зяпна.

— Защо толкова се стараеш? — попита той и отпи нова глътка кръв. Този път тя му се стори горчива и мъничко кисела. — Да ме накараш да те намразя. Или просто самият ти ме ненавиждаш?

Последва дълго мълчание. Саймън забеляза, че Рафаел е бос; стоеше точно до ръба на слънчевата светлина, там, където лъчите хвърляха ивица върху дървения под. Една крачка напред и те щяха да изгорят кожата му.

Саймън преглътна и усети вкуса на кръвта в устата си. Чувстваше се мъничко нестабилен.

— Не, не ме мразиш — осъзна той, приковал поглед в белия белег върху шията на Рафаел, където понякога имаше разпятие. — Завиждаш.

Без да каже нито дума, Рафаел затвори вратата.

Клеъри изпусна дъха си.

— Леле. Това мина добре.

Саймън не каза нищо. Просто се обърна и пое надолу по стъпалата. Поспря на наи-долното, за да довърши шишето, след което, за изненада на Клеъри, го хвърли. То полетя надолу по улицата, блъсна се в един стълб и се пръсна, оставяики петно от кръв върху желязото.

— Саймън? — Клеъри забърза надолу по стъпалата. — Добре ли си?

Той направи неопределен жест.

— Не знам. Джордан, Мая, Рафаел, всичко това е… твърде много. Нямам представа какво би трябвало да сторя.

— Да говориш с инквизитора от негово име ли имаш предвид?

Саймън тръгна безцелно по улицата и Клеъри побърза да го настигне. Вятърът се беше усилил и рошеше кестенявата му коса.

— Всичко. — Саймън залитна, докато се отдалечаваше от нея, и Клеъри присви подозрително очи. Ако не знаеше, че не е така, би си помислила, че е пиян. — Мястото ми не е тук. — Беше спрял пред къщата на инквизитора. Отметна глава назад и се загледа в прозорците. — Какво ли правят там вътре според теб?