Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Клеъри, внимавай.

Тя се освободи внимателно и пое нагоре по стълбите, изваждаики руническия камък, за да си освети пътя. Прозорците в коридора на втория етаж бяха отворени и през тях повяваше хладен ветрец, които носеше мирис на градски камъни и канали, и си играеше с косата й. Клеъри стигна до стаята си, отвори вратата… и се вкамени.

Магическата светлина туптеше в ръката и и хвърляше ярки ивици светлина в стаята. На леглото и седеше някои. Някои висок, с бяло-руса коса, меч в скута и сребърна гривна, която гореше като огън на магическата светлина.

"Ако не мога да склоня Небето, ще вдигна Ада.“

— Здравей, сестричке моя — каза Себастиан.

Собственото и дрезгаво дишане отекваше силно в уши те и. Спомни си първия път, когато Люк я заведе да плува и как бе потънала толкова дълбоко в синьозелената вода, че светът наоколо бе изчезнал и бе останал единствено звукът от ударите на сърцето и, кънтящ и изопачен. Беше се запитала дали не бе напуснала света, дали щеше да се изгуби завинаги и тогава Люк бе посегнал и я бе издърпал на повърхността, под лъчите на слънцето, плюеща вода и дезориентирана.

В този миг Клеъри се чувстваше по съвсем същия начин, сякаш беше пропаднала в друг свят, разкривен и задушаващ, и нереален. Стаята си бе като преди

— същите остарели мебели, дървени стени и пъстроцветна черга, избеляла и мътна на лунната светлина, ала сега Себастиан се бе появил в нея, като екзотично отровно цвете, поникнало насред леха от познати бурени.

Като на забавен каданс, Клеъри се обърна, за да побегне през отворената врата… само за да види как тя се затръшва пред лицето и. Някаква невидима сила я сграбчи, завъртя я и я блъсна в стената. Главата и се удари в дървото и тя примига, за да прогони сълзите на болка; опита се да раздвижи крака, но не успя. Беше притисната до стената, парализирана от кръста надолу.

— Моите извинения за приковаващата магия — каза Себастиан с лековат насмешлив тон. Облягаше се на възглавниците, извил гръб като котка, така че ръцете му докосваха таблата на леглото. Тениската му се беше вдигнала, оголваики плоския му блед корем, белязан с руни. В позата му несъмнено имаше нещо, което би трябвало да бъде съблазнително; нещо, от което Клеъри усети, че и се повдига. — Отне ми известно време да подготвя всичко, но знаеш как е — не бива да рискуваме.

— Себастиан. — За неино изумление, гласът не и изневери. Струваше и се, че усеща всеки сантиметър от тялото си. Чувстваше се оголена и уязвима, сякаш стоеше без боино облекло и нищо, с което да се предпази, насред хвърчащи парчета стъкло.

— Защо си тук?

Острото му лице беше замислено, изпитателно. Змия, заспала на слънце, която току-що се бе събудила и все още не беше опасна.

— Защото ми липсваше, сестричке. А аз липсвах ли ти?

Клеъри искаше да изпищи, ала Себастиан щеше да изпрати кама в гърлото и, преди да е успяла да издаде и звук. Опита се да успокои думкането на сърцето си — преди беше успяла да оцелее. Можеше да го направи отново.

— Последния път, когато те видях, беше опрял арбалет в гърба ми — каза тя. — Така че отговорът е "не".

Себастиан описа ленива фигура във въздуха.

— Лъжеш.

— Ти също — отвърна Клеъри. — Не си тук, защото ти липсвам; тук си, защото искаш нещо. — Какво е то?

В миг Себастиан се изправи — изящно движение, прекалено бързо, за да може Клеъри да го проследи с поглед. Кичур бяло-руса коса падаше в очите му и Клеъри си спомни как стой до него на брега на Сена и гледа как лъчите на слънцето си играят с косата му, фина и бледа като пухчета на глухарче. Как се чуди дали и Валънтаин е изглеждал така, когато е бил млад.

— Може би искам да сключим примирие — каза той.

— Клейвът няма да иска да сключи примирие с теб.

— Нима? След случилото се миналата нощ? — Себастиан направи крачка към нея. Мисълта, че не е в състояние да избяга, отново я връхлетя и Клеъри трябваше да преглътне надигналия се в гърдите и писък. — Ние сме от два различни лагера. Имаме враждуващи армии. Не трябва ли да постъпим точно така? Да сключим примирие или да се бием, докато някои не понесе достатъчно жертви и не се предаде? А може би не се интересувам от примирие с тях. Може би ме интересува единствено примирие с теб.

— Защо? Ти не прощаваш. Познавам те. Онова, което сторих… няма да ми го простиш.

Ново мълниеносно движение и ето че той се притискаше в нея; пръстите му се обвиха около китката й и я приковаха над главата й.