Касандра Клеър - Град на небесен огън

А после и Валънтаин, които му отвръщаше с дрезгав глас: "Не ми трябваше син, а воин. Надявах се Джонатан да стане този воин, но у него имаше твърде много от демоничната природа. той беше твърде жесток, твърде импулсивен, без никакъв финес. Още докато беше пеленаче, започнах да се боя, че няма да му стигне търпението или съчувствието, за да ме последва, да оглави Клеива след смъртта ми. И реших да опитам с теб. С теб обаче имах обратния проблем. Ти беше твърде нежен. Твърде състрадателен. Разбери ме, сине, аз те обичах заради тези ти качества".

Чу как Себастиан си пое дъх, рязък звук в тишината.

— Знаеш, че казвам истината — рече той.

— Ала не знам защо има значение.

— Защото с теб сме еднакви ! — Гласът му се изви и когато Клеъри потръпна, пръстите и се доближиха с още няколко милиметра до дръжката на Хеосфорос. — Ти си моя — продължи Себастиан, овладяваики гласа си с видимо усилие. — Винаги си била моя. Когато се роди, беше моя, моята сестра, макар да не ме познаваше. Има връзки, които нищо не може да заличи. И точно затова ти давам втори шанс.

— Втори шанс за какво? — Ръката й се спусна още един сантиметър надолу.

— Аз ще победя. И ти го знаеш. Беше в Бурен и при Цитаделата. С очите си видя силата на Помрачените. Знаеш на какво е способен Пъкленият бокал. Ако обърнеш гръб на Аликанте и доидеш с мен, ако ми се вречеш във вярност, ще ти дам онова, което не съм давал на никой друг. Никога. Защото го запазих за теб.

Клеъри облегна глава на стената. Стомахът и се беше свил; пръстите и докосваха едва-едва дръжката на меча. Очите на Себастиан бяха приковани в нейните.

— И какво е то?

И тогава той се усмихна, изпускаики дъха си, сякаш въпросът и му бе донесъл облекчение. За миг сякаш засия от собственото си убеждение; да го гледа човек, бе, като да гледа град, обгърнат в пламъци.

— Милост — отвърна Себастиан.

Вечерята беше учудващо изискана. Магнус се бе хранил заедно с елфи само няколко пъти през живота си и декорът винаги имаше натуралистичен уклон — маси от дънери на дървета, прибори, изработени от изкусно оформени клонки, блюда с ядки и горски плодове. Всеки път си бе тръгвал с чувството, че преживяването определено би му харесало повече, ако беше катерица.

Тук, в Идрис обаче, в къщата, осигурена за феите, масата беше застлана с бяла ленена покривка. Люк, Джослин, Рафаел, Мелиорн и Магнус се хранеха от съдове, изработени от лакиран махагон; гарафите бяха кристални, а приборите, от уважение както към Люк, така и към присъстващите елфи, не бяха от сребро или желязо, а от изящни фиданки. Елфически рицари стояха на пост пред изходите на стаята, безмълвни и неподвижни, стиснали дълги бели копия, чието мътно сияние хвърляше мека светлина в помещението.

Храната също не беше лоша. Магнус набоде на вилицата си късче от съвсем приличния петел с винен сос и задъвка замислено. Вярно, че нямаше кои знае какъв апетит. Беше нервен — състояние, което ненавиждаше. Някъде там, отвъд тези стени и тази задължителна официална вечеря, беше Алек. Вече не ги разделяше географско разстояние. Разбира се, в Ню Иорк също се бяха намирали далеч един от друг, ала онова, което ги делеше там, не бяха мили, а животът на Магнус и случилото се в него.

Странно, помисли си той. Винаги бе смятал, че е храбър. Изискваше се смелост, за да бъдеш безсмъртен и да не затвориш сърцето и ума си за всякакви нови преживявания и нови хора. Защото всичко ново, почти неизменно се оказваше преходно. А онова, което беше преходно, разбиваше сърцето ти.

— Магнус? — каза Люк и размаха една дървена вилица току под носа му. — Слушаш ли изобщо?

— Какво? Да, разбира се, че слушам. — Магнус отпи глътка вино. — Съгласен съм. Напълно.

— Нима? — сухо попита Джослин. — Съгласен си, че долноземците трябва да се отдръпнат от проблема със Себастиан и неговата тъмна армия и да го оставят на ловците на сенки, тъй като то засяга ловците на сенки?

— Казах ти, че не внимава — подметна Рафаел, на когото бяха поднесли фондю от кръв, което очевидно страшно му харесваше.

— Е, то наистина засяга ловците на сенки… — започна Магнус, но после въздъхна и остави чашата си на масата. Виното беше доста силно и той усети, че главата му започва да се замаива. — Е, добре де, не слушах. И не, разбира се, че не смятам…

— Послушно пале на нефилимите — сопна се Мелиорн и присви зелените си очи. Отношенията между феи и магьосници откраи време бяха сложни. Никои от тях не харесваше особено ловците на сенки, така че имаха общ враг, ала елфите презираха магьосниците заради готовността им да правят магии за пари. В същото време магьосниците се надсмиваха над елфите заради неспособността им да лъжат, тесногръдите им обичаи и склонността да дразнят мунданите по наи-дребнави начини, като им крадат кравите и карат млякото им да се вкисне. — Има ли някаква причина, поради която искаш да запазиш дружбата си с ловците на сенки, освен тази, че един от тях е твой любим?