Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Болеше ли? — дрезгаво попита Джейс.

Закарая изглеждаше озадачен.

— Моля?

— Когато Клеъри ме прониза със Славния, беше… агония. Струваше ми се, че костите ми се стопяват и се превръщат на прах в мен. Непрекъснато си мислех за това, когато се събудих… за болката и дали те е заболяло, когато ме докосна.

Закарая го гледаше учудено.

— Мислил си за мен? За това, дали ме боли?

— Разбира се.

Джейс виждаше отраженията им в прозореца зад Закарая. Закарая беше висок колкото него, но по-слаб и с дългата си черна коса и бледа кожа, изглеждаше като фотографски негатив на Джейс.

— Херондеил. — Думата излезе от устата на Закарая като въздишка, полусмях, полуболка. — Почти бях забравил. Никои друг не прави толкова много от любов, нито изпитва толкова много вина заради това. Не се опитваи да носиш тежестта на всемира върху плещите си, Джейс. Твърде много е дори за един Херондейл.

— Аз не съм светец — отвърна Джейс. — Може би трябва да я понеса.

Закарая поклати глава.

— Знаеш, предполагам, библейския израз: Мене, мене, текел, упарсин?

— "Претеглен си на везните и си бил намерен недостатъчен“?* Да, знам го. Надписът на стената.

* Даниил, 5:25; Даниил, 5:27. Според Стария завет, загадъчни думи, изписани от невидима ръка на стената по време на пир и предвещаващи падането на вавилонското царство. — Бел. прев.

— Египтяните вярвали, че на прага на мъртвите, претеглят сърцето ти на везна и ако то е по-тежко от перце, пътят ти е този към Ада. Небесният огън ни претегля, Джейс Херондеил, досущ като везните на египтяните. Ако у нас има повече зло, отколкото добро, той ще ни унищожи. Аз едва оцелях, също като теб. Разликата е, че мен огънят само докосна, а при теб влезе чак в сърцето. Ти все още го носиш у себе си — огромен товар, но и огромен дар.

— Ала единственото, което се опитвам да направя, е да се отърва от него…

— Не можеш да се отървеш от това. — Гласът на брат Закарая беше станал много сериозен. — То не е проклятие, от което да се спасиш; а оръжие, което ти е било поверено. Ти си оръжието на Небето. Постарай се да бъдеш достоен.

— Звучиш като Алек — каза Джейс. — И той все говори за отговорност и стойност.

— Алек. Твоят парабатай. Момчето Лайтууд?

— Ти… — Джейс посочи гърлото на Закарая. — Ти също си имал парабатаи. Но руната ти е избледняла.

Закарая сведе очи.

— Отдавна е мъртъв. Аз… Когато умря, аз… — той поклати глава с раздразнение.

— Години наред говорех само с ума си, макар вие да чувахте мислите ми като думи — обясни той. — Да използвам езика по обикновения начин, да оформям изречения — трудно ми е. — той вдигна глава, за да погледне Джейс. — Цени високо своя парабатаи. Защото това е скъпоценна връзка. Всяка обич е скъпоценна. Именно затова правим онова, което правим. Защо се бием с демони? Защо те не могат да бъдат пазители на този свят? Какво ни прави по-добри от тях? Това, че те не съзидават, а унищожават. Не обичат, а единствено мразят. Ние, ловците на сенки, сме хора и не сме безгрешни. Но ако не притежавахме способността да обичаме, не бихме могли да пазим човеците — за да го правим, трябва да ги обичаме. Моят парабатаи обичаше така, както малцина са били способни да обичат някога — с цялото си същество. Виждам, че и ти си като него — то гори у теб по-ярко и от небесния огън.

Брат Закарая го гледаше с плам, които сякаш можеше да смъкне плътта от костите му.

— Съжалявам — каза Джейс. — Че си загубил своя парабатаи. Има ли някои… някой, при когото да се завърнеш?

Устните на момчето се извиха леко в едното ъгълче.

— Има. Тя винаги е била моят дом. Но не веднага. Първо трябва да остана.

— За да се биеш?

— И да обичам, и да скърбя. Докато бях Мълчалив брат, обичта и загубите ми бяха приглушени, като музика, дочута отдалеч — вярна, ала сподавена. Сега… сега всичко се завърна, връхлетя ме изведнъж и аз се превивам под тежестта му. Трябва да бъда силен, преди да мога да я видя. — Усмивката му беше печална. — Някога струвало ли ти се е, че сърцето ти е така препълнено, че сякаш ще се пръсне?

Джейс си помисли за Алек, ранен в скута му; за Макс, неподвижен и блед на пода в Залата на съглашението; спомни си ръцете на Валънтаин, обвити около него, докато пясъкът под тях подгизваше от кръвта му. А наи-вече си мислеше за Клеъри — за смелостта и, която го държеше в безопасност, за остроумието и, което му помагаше да запази здравия си разум, за непоклатимата й обич.

— Когато едно оръжие се счупи и бъде поправено, понякога то става по-силно именно на това място — каза Джейс. — Може би и със сърцата е така.