Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Всеки би трябвало да умре в нечии прегръдки. — Мая взе шепа пясък. — Просто… чувствах се толкова виновна. той умря, мислеики си, че все още съм влюбена в него, че ще останем заедно, че всичко е наред. Умря в заблуда. — Тя остави пясъка да изтече между пръстите й. — Трябваше да съм му казала истината.

— Престани да се самонаказваш. — Бат се изправи. Беше висок и полузакопчаният анорак подчертаваше мускулите му. Вятърът едва раздвижваше късата му коса; сивите облаци очертаваха фигурата му. Мая виждаше останалите от глутницата, събрани около Руфъс, които говореше, ръкомахаики. — Ако не умираше, тогава — да, би трябвало да му кажеш истината. Но той е издъхнал, мислеики, че е обичан, че е получил прошка. Има много по-лоши дарове, които би могла да дадеш някому. Онова, което ти причини, бе ужасно и той го знаеше. Ала малцина са изцяло добри или изцяло лоши. Мисли за станалото като за твоя подарък за доброто у Джордан. Където и да отива той — а аз вярвам, че всички отиваме някъде — мисли си за него като за светлината, която ще отведе Джордан у дома.

— Ако искаш да напуснеш "Василиас", разбери, че е против съвета на Мълчаливите братя.

— Океи. — Джейс си сложи и втората ръкавица и раздвижи пръсти. — Обяснихте ми го пределно ясно.

Брат Енок се извисяваше над него с гневно изражение, докато Джейс се наведе и се залови да си връзва ботушите, бавно и прецизно. Беше приседнал на ръба на болничното легло — едно от многото, подредени в редица по протежение на дългата стая. Много от другите бяха заети от ловци на сенки, които се възстановяваха от битката при Цитаделата. Мълчаливите братя се движеха между леглата като призрачни медицински сестри; въздухът миришеше на билки и странни компреси.

— Трябва да си починеш поне още една нощ. Тялото ти е изтощено, а небесният огън все така гори в теб.

Приключил с ботушите си, Джейс вдигна поглед. Сводестият таван над тях беше изрисуван с плетеница от целителни руни в сребърно и синьо. Взирал се бе в тях сякаш в продължение на седмици, макар да знаеше, че е било само една нощ. Мълчаливите братя, отпращаики всякакви посетители, се бяха суетили около него със своите руни и компреси. Освен това му бяха правили изследвания: бяха му вземали кръв, коса, дори мигли, допирали бяха остриета до кожата му — злато, сребро, стомана, самодивско дърво. Джейс се чувстваше добре. И имаше силното подозрение, че го държат във "Василиас" повече за да изучават небесния огън, отколкото за да го лекуват.

— Искам да видя брат Закарая — заяви сега.

— Той е добре. Не е нужно да се безпокоиш за него.

— Искам да го видя. Едва не го убих при Цитаделата…

— Не беше ти. А небесният огън. Пък и той направи всичко друго, но не и да го нарани.

Джейс примига при този странен избор на думи.

— Когато го срещнах, той каза, че има дълг към рода Херондеил. Аз съм Херондейл. Ще иска да ме види.

— А след това възнамеряваш да си тръгнеш от "Василиас"?

Джейс се изправи.

— Съвсем добре съм. Не е нужно да оставам в лечебницата. Несъмнено би било далеч по-ползотворно да използвате уменията си върху онези, които наистина са ранени. — той свали якето си от една кукичка краи леглото. — Виж, може или да ме заведете при брат Закарая, или ще тръгна между леглата, крещейки името му, докато не го открия.

— Само проблеми създаваш, ДжейсХерондейл.

— И друг път са ми го казвали — отвърна Джейс.

Между леглата имаше сводести прозорци, които хвърляха широки ивици светлина върху мраморния под. Денят започваше да гасне — Джейс се беше събудил в късния следобед и до леглото си беше открил един Мълчалив брат. Беше се изправил трескаво и бе настоял да узнае къде е Клеъри, докато спомените от предишната нощ го връхлитаха като вълна. Спомнил си бе болката, когато Себастиан го прониза, огъня, плъзнал по острието, брат Закарая — обгърнат от пламъци. Ръцете на Клеъри около него, косата и — падаща около двамата, оттеглянето на болката, когато мракът най-сетне го погълна. А после — нищо.

След като Братята го бяха уверили, че Клеъри е добре и че е в безопасност в къщата на Аматис, той бе попитал за Закарая и дали е пострадал от огъня, но беше получил единствено дразнещо уклончиви отговори.

Сега той последва Енок вън от лечебницата и пое по тесен, бял коридор. Една от вратите, покраи които минаваха, беше отворена и вътре, завързано върху леглото, той зърна гърчещо се тяло и чу писъци и ругатни. Един Мълчалив брат стоеше над мятащия се мъж, облечен в разпокъсани останки от червено боино облекло. Бялата стена зад тях беше оплискана с кръв.