Касандра Клеър - Град на небесен огън

Клеъри сведе поглед към себе си. Беше облечена в бархетна пижама, твърде къса и твърде тясна в гърдите, с пожарникарски коли по нея.

Люк повдигна вежди.

— Мисля, че беше моя, когато бях малък.

— Сериозно ли искате да ми кажете, че не е имало нищо друго, в което да ме облечете?

— Ако ти държиш да се опитваш да си докараш смъртта, аз пък държа да бъда онази, която решава какво ще носиш, докато се възстановяваш — заяви Джослин с мъничка усмивка.

— Пижамата на разплатата — промърмори Клеъри, след което вдигна чифт дънки и една тениска от пода и погледна към Саймън. — Ще се преоблека, а като се върна, гледаи да имаш да ми кажеш нещо повече от "дълга история", когато те попитам защо си тук.

Саймън измърмори нещо, което доста приличаше на "командаджиика", но Клеъри вече беше излязла. Взе си душ за рекордно кратко време, наслаждаваики се на усещането от водата, отмиваща мръсотията на битката. Все още се тревожеше за Джейс, въпреки уверенията на майкаси, ала появата на Саймън беше повдигнала духа и. В това може и да нямаше много смисъл, но определено беше доволна, че той е тук, където можеше да го държи под око, вместо в Ню Йорк. Особено след Джордан.

Когато се върна в спалнята, завързала влажната си коса на опашка, завари Саймън да седи върху нощното шкафче, потънал в разговор с майкаи и Люк. Разказваше им какво се бе случило в Ню Йорк, как Мориин го беше отвлякла и как Рафаел го беше спасил и го бе довел в Аликанте.

— Тогава се надявам, че Рафаел възнамерява да присъства на вечерята, давана тази вечер от представителите на Двора на феите — тъкмо казваше Люк. — Анселм Наитшеид трябва да е бил поканен, но ако Рафаел го замества в Съвета, значи, би трябвало да бъде там. След случилото се с Претор Лупус, солидарността между долноземците и ловците на сенки е по-важна отвсякога.

— Чули ли сте се с Мая? — попита Саймън. — Чувствам се ужасно, като си помисля, че е сама, сега, когато Джордан е мъртъв. — той потръпна лекичко, сякаш го болеше да изрече думите "Джордан е мъртъв".

— Не е сама. Глутницата ще се погрижи за нея. Чух се с Бат. Физически тя е добре. Емоционално — не знам. Йменно на нея Себастиан е предал съобщението си, след като убил Джордан. Не може да е било лесно.

— Глутницата ще открие, че трябва да се оправя с Мориин — каза Саймън. — Тя е страшно доволна, че ловците на сенки ги няма. Ако стане на неината, Ню Йорк ще се превърне в собствената й кървава площадка за игра.

— Започне ли да убива мундани, Клеивът ще трябва да изпрати някои да се оправи с нея — рече Джослин. — Дори ако това означава да напусне Йдрис. Ако тя нарушава Съглашението…

— Не трябва ли Джия да научи за това? — обади се Клеъри. — Бихме могли да поговорим с нея. Тя не е като последния консул. Ще се вслуша в думите ти, Саймън.

Саймън кимна.

— Обещах на Рафаел да говоря с инквизитора и консула вместо него… — той изведнъж млъкна и потръпна.

Клеъри го погледна изпитателно. Върху него падаше слаб лъч светлина. Кожата му беше бледа като слонова кост и вените под нея се виждаха съвсем ясно, черни като мастилени следи. Скулите му изглеждаха остри, сенките под тях — плътни и дълбоки.

— Саймън, откога не си се хранил?

Саймън отново потръпна; Клеъри знаеше, че ненавижда да му напомнят за нуждата му от кръв.

— От три дни — глухо отвърна той.

— Храна. — Клеъри премести поглед от него към майкаси и Люк. — Трябва да му намерим храна.

— Добре съм — каза Саймън неубедително. — Наистина.

— Наи-логично е да потърсиш кръв в къщата на вампирския представител — рече Люк. — Те трябва да я осигуряват за техния член в Съвета. Бих отишъл да ти донеса, но едва ли ще дадат на един върколак. Бихме могли да изпратим съобщение…

— Никакви съобщения. Твърде е бавно. Ще отидем още сега. — Клеъри отвори гардероба си и извади едно яке. — Саймън, можеш ли да стигнеш до там?

— Не е толкова далеч — потиснато отвърна Саймън. — Само две-три къщи по-надолу от тази на инквизитора.

— Рафаел ще е заспал — каза Люк. — Посред бял ден е.

— Е, значи, ще го събудим. — Клеъри облече якето и го закопча. — Работата му е да представлява вампирите; трябва да помогне на Саймън.

Саймън изсумтя.

— Рафаел не смята, че трябва да прави каквото и да било.

— Не ме е грижа. — Клеъри взе Хеосфорос и го пъхна в ножницата.

— Клеъри, не съм сигурна, че си достатъчно добре, за да излезеш просто така… — започна Джослин.

— Нищо ми няма. Никога не съм се чувствала по-добре.