Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Амалрик Кригсмесър — каза брат Енок, без да обръща глава. — Един от Помрачените на Себастиан. Както знаеш, опитваме се да развалим магията на Бокала.

Джейс преглътна. Нямаше какво да отговори. Видял бе да извършват ритуала на Пъкления бокал и дълбоко в себе си не вярваше, че магията му може да бъде развалена. Тя създаваше прекалено фундаментална промяна. От друга страна, никога не си беше представял, че един Мълчалив брат би могъл да бъде така човечен, колкото брат Закарая му се струваше откраи време. Затова ли беше така решен да го види? Спомни си как бе отговорил на Клеъри веднъж, когато тя го попитала дали някога е обичал някого достатъчно, че да умре за него: "Двама души. Има спомени, които никое време не може да изтрие. Попитаи приятеля си Магнус Беин, ако не ми вярваш. Вечността не кара загубата да потъне в забвение, просто я прави по-поносима".

Имаше нещо в тези думи, нещо, което говореше за тъга и спомени, каквито Джейс не свързваше с братята. Те присъстваха в живота му, откакто стана на десет години — бледи безмълвни статуи, които носеха изцеление и пазеха таини; които не обичаха, нито желаеха, които не израстваха нито умираха. Те просто бяха. Ала брат Закарая беше различен.

— Пристигнахме. — Брат Енок беше спрял пред една съвсем обикновена бяла врата. Вдигна широката си ръка и почука. Отвътре се разнесе звук, като от дръпнат назад стол, последван от мъжки глас:

— Влез.

Брат Енок отвори вратата и въведе Джейс вътре. Прозорците гледаха на запад и стаята беше огряна от ярка светлина; лъчите на слънцето обливаха стените с блед огън. До един от прозорците стоеше фигура — строен силует, които не беше облечен в одеждите на Братята. Джейс се обърна, за да погледне изненадано брат Енок, но той вече бе излязъл, затваряйки вратата след себе си.

— Къде е брат Закарая? — попита Джейс.

— Тук съм. — Тих глас, мек, мъничко несигурен, като пиано, на което никои не бе свирил от години.

Фигурата се извърна от прозореца и Джейс видя пред себе си момче, едва няколко години по-голямо от него. Тъмна коса; лице с остри, деликатни черти; очи, които изглеждаха едновременно млади и стари. Руните на Братята белязваха високите му скули, а докато момчето се обръщаше, Джейс зърна бледите очертания на избеляла руна от едната страна на гърлото му.

Парабатаи. Също като него. Джейс знаеше и какво точно означава тази избеляла руна — парабатаи, изгубил другата си половина. Джейс почувства как сърцето му се изпълва със съчувствие към брат Закарая, когато си представи себе си, останал без Алек, само с една избеляла руна, която да му напомня как някога е бил свързан с човек, който познаваше и най-доброто, и най-лошото в душата му.

— Джейс Херондеил — каза момчето. — Още веднъж дължа спасението си на един Херондейл. Би трябвало да го очаквам.

— Аз не… това не… — Джейс беше прекалено поразен, за да измисли какво да каже. — Това не е възможно. Станеш ли веднъж Мълчалив брат, няма връщане назад. Ти… аз… не разбирам.

Момчето (Закарая, предположи Джейс, макар и не брат Закарая) се усмихна — съкрушително уязвима усмивка, момчешка и мила.

— И аз не съм сигурен, че го разбирам напълно — каза то. — Ала никога не съм бил обикновен Мълчалив брат. Въведоха ме в този живот, защото над мен тегнеше тъмна магия. Само така можех да се спася. — То сведе очи към ръцете си — гладки, момчешки ръце, толкова гладки, колкото бяха ръцете на малцина ловци на сенки. Братята можеха да се бият като воини, ала рядко го правеха. — Оставих всичко, което познавах, и всичко, което обичах. Е, може би не го оставих напълно, ала издигнах стена от стъкло между себе си и предишния си живот. Все още можех да го видя, но не можех да го докосна, не можех да бъда част от него. Започнах да забравям какво е да си обикновен човек.

— Ние не сме обикновени хора.

Закарая вдигна очи.

— О, така си повтаряме, да. Ала през последния век аз внимателно изучавах ловците на сенки и нека ти кажа едно — ние сме повече хора, отколкото мнозина от тях. Когато сърцата ни се разбият, те се пръсват на късчета, които не може да бъдат сглобени лесно. Понякога завиждам на мунданите за тяхната издръжливост.

— На повече от сто години? Струваш ми се достатъчно… издръжлив.

— Мислех, че завинаги ще си остана Мълчалив брат. Ние… те не умират, нали знаеш; просто след много, много години започват да чезнат. Спират да говорят, престават да се движат. Накрая биват погребани живи. Мислех, че същата съдба очаква и мен. Ала когато докоснах раната ти с ръката си с руната, поех небесния огън, които тече във вените ти. той изгори мрака в кръвта ми и аз отново се превърнах в човека, които бях, преди да дам обет. Дори по-рано. Станах такъв, какъвто винаги съм искал да бъда.