Касандра Клеър - Град на небесен огън

Ема залитна към Джулиън и той я улови за раменете. Пръстите му я стиснаха здраво, сякаш не можеше да повярва, че е тук и че е истинска.

— Ема — задъхано каза той, а после гласът му укрепна. — Ем, къде е Марк? Къде е баща ми?

Ема поклати глава.

— Не могат… не можах… — Тя преглътна. — Себастиан Моргенстърн е — каза и потрепери, когато вратата отново се разтресе под ударите отвън. — Трябва да се върнем за тях…

Обърна се натам, ала Джулиън вече я беше стиснал за китката.

— Порталът! — изкрещя той, надвикваики вятъра и блъскането по вратата. — Отвежда в Идрис! Клеивът го отвори! Ема… ще остане отворен само още няколко секунди!

— Ами Марк! — възрази тя, ала всъщност нямаше представа какво биха могли да сторят, как биха могли да си проправят път през тълпата от Помрачени в коридора, нито пък как биха могли да надвият Себастиан Моргенстърн, които беше по-могъщ от който и да е обикновен ловец на сенки. — Трябва да…

— Ема! — извика Джулиън и в този миг вратата се отвори с трясък и Помрачените нахлуха в стаята.

Ема чу как жената с кестенявата коса крещи нещо след нея, нещо за това, как нефилимите до един щели да горят в огньовете на Едом, да горят и да бъдат унищожени…

Джулиън се втурна към Портала, дърпаики Ема за ръката. След един ужасен поглед зад себе си, тя го остави да я изтегли. Приведе се, за да избегне стрелата, която профуча покраи тях и строши прозореца вдясно от нея. Джулиън я сграбчи трескаво и обви ръце около нея; Ема почувства как пръстите му се оплитат в гърба на ризата й; двамата полетяха в Портала и бурята ги погълна.

Затова ще извадя огън изсред тебе, който ще те изяде, и ще те обърна на пепел по земята пред очите на всички, които те гледат. Всички, които те познават, между племената ще се удивят на тебе; ужас ще станеш и не ще те бъде до века.

— Представи си нещо успокояващо. Плажът в Лос Анджелис — бял пясък, синя вода, а ти крачиш бавно покрай нея…

Джейс отвори едно око.

— Това звучи страшно романтично.

Момчето, което седеше насреща му, въздъхна и прокара пръсти през рошавата си тъмна коса. Въпреки че беше студен декемврииски ден, върколаците не усещаха ефекта на времето толкова остро, колкото хората, така че Джордан си беше свалил якето и беше навил ръкавите на ризата си. Двамата седяха по турски върху кафявата трева на една полянка в Сентрал Парк, сложили ръце върху коленете си с дланите нагоре.

Близо до тях се издигаше скала, която с времето се бе напукала и върху един от по-широките блокове се бяха настанили Алек и Изабел Лайтууд. Джейс вдигна очи и Изабел, уловила погледа му, му помаха окуражително. Алек я плесна по рамото и Джейс го видя да я мъмри, наи-вероятно за това, че не бива да му пречи. той се усмихна на себе си — никои от тях всъщност нямаше причина да е тук, но въпреки това бяха дошли, "за морална подкрепа". Макар че, подозираше Джейс, то може и да имаше нещо общо с това, че тези дни Алек никак не обичаше да няма какво да прави, Изабел пък не обичаше брат и да е сам, а на всичкото отгоре и двамата избягваха родителите си и Института.

Джордан щракна с пръсти пред носа на Джейс.

— Слушаш ли изобщо?

Джейс се намръщи.

— Слушах, докато не се озовахме в царството на калпавите обяви за запознанства.

— Е, добре, какво тогава те изпълва с чувство на спокойствие и умиротворение?

Джейс свали длани от коленете си (от тази поза китките му се схващаха) и се

облегна назад, подпираики се на ръце. Студен вятър полюшваше малкото мъртви листа, които все още висяха по клоните на дърветата. На фона на бледото зимно небе у тях имаше някаква изчистена елегантност, като скици, нахвърлени с мастило.

— Да убивам демони — отвърна той. — Много е успокояващо да убиеш един демон чисто. Тези, които оставят след себе си бъркотия, са дразнещи, защото после трябва да я оправяш…

— Не. — Джордан вдигна ръце.

Под ръкавите на ризата му съвсем ясно се виждаха татуировките, които опасваха ръцете му. БНаапИН, зНаапИН, зНаапИН. Джейс знаеше, че означава "покоят, които надхвърля разбирането" и че трябва да изречеш мантрата три пъти, за да успокоиш ума си. Само че напоследък като че ли нищо не бе в състояние да успокои неговия. Огънят във вените му караше и ума му да препуска, мислите нахлуваха в главата му прекалено бързо една след друга и изригваха като фоиерверки. Сънища — ярки и наситени с цветове като картини с маслени бои. Опитал бе да се "излекува" с тренировки — часове наред, прекарани в тренировъчната зала, кръв, синини и пот, а веднъж дори и счупени пръсти, ала не бе успял да направи друго, освен здравата да издразни Алек с постоянните молби за целебни руни, а в един паметен случаи — и да подпали една от носещите греди.