Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Ей, я чакайте малко — прекъсна ги Саймън. — Какво за Клеъри? И Джейс?

— Двамата минаха през Портала — мрачно каза Изабел. — Отвеждащ в битката край Цитаделата.

Саймън си даде сметка, че несъзнателно беше посегнал към златния пръстен на ръката си и го стиска здраво.

— Не са ли твърде малки?

— Е, не е, като да поискаха разрешение — обясни Алек, които беше облегнал гръб на стената. Изглеждаше уморен, сенките под очите му приличаха на синини. — Консулът опита да ги спре, но не можа.

Саймън се обърна яростно към Изабел.

— И ти не ми каза?

Изабел не смееше да срещне очите му.

— Знаех, че ще се побъркаш.

Алек местеше поглед между Изабел и Саймън.

— Не си му казала? За това, което се случи в Гард?

Изабел скръсти ръце на гърдите си и придоби предизвикателен вид.

— Не. Срещнах го на улицата и се качихме тук, и… и изобщо не ти влиза в работата.

— Влиза ми, ако ще го правите в моята стая — заяви Алек. — Ако ще използваш Саймън, за да забравиш, че си ядосана и разстроена, това си е твоя работа, но го прави в собствената си стая.

— Не го използвах…

Саймън си спомни как грееха очите и, когато го видя на улицата. Помислил си бе, че е от щастие, но сега си даде сметка, че е по-вероятно да са били непролети сълзи. Спомни си начина, по които вървеше към него, с наведена глава и прегърбени рамене, сякаш се мъчеше да не рухне.

— Всъщност точно това правеше — рече той. — Иначе щеше да ми кажеш какво е станало. Дори не спомена Джейс или Клеъри, нито че си разтревожена, нищичко.

Саймън усети как стомахът му се сви, когато си даде сметка колко умело беше отклонила въпросите му и му бе отвлякла вниманието с целувки, и се почувства толкова глупав. Мислеше, че се бе зарадвала да види точно него, ала нищо чудно изобщо да нямаше значение кой е.

Лицето на Изабел се беше вкаменило.

— Моля ти се. Не е, като да ме попита. — Беше започнала да си играе с косата си и сега вдигна ръка и се залови да я навива почти яростно на тила си. — Ако възнамерявате да стойте тук и да ме обвинявате, може би трябва да вървите…

— Не те обвинявам — започна Саймън, но тя вече беше скочила на крака. Грабна рубинения медальон, смъкна го (не особено нежно) от врата му и го надяна около своя.

— Изобщо не трябваше да ти го давам — заяви с блеснали очи.

— Той ми спаси живота.

Думите на Саймън я сепнаха.

— Саймън… — прошепна тя, ала така и не довърши, защото в този миг Алек изохка и като стисна рамото си, се свлече на пода. Изабел изтича до него и коленичи. — Алек? Алек ? — Гласът й се извиси, пълен с паника.

Алек отметна якето си, смъкна яката на ризата си и изви глава, за да погледне знака на рамото си. Саймън различи очертанията на парабатаиската руна. Алек я докосна и когато вдигна пръсти, те бяха изцапани с нещо тъмно, което приличаше на пепел.

— Преминали са обратно през Портала — каза той. — И нещо не е наред с Джейс.

Беше като да се върне в някой сън. Или кошмар.

След Воината на смъртните Площадът на Ангела беше затрупан с тела. Трупове на нефилими, положени грижливо в редици, очите им — превързани с бялата коприна на смъртта.

Сега на площада отново имаше тела, ала този път цареше хаос. Демоничните кули хвърляха ярка светлина върху сцената, която посрещна Саймън, когато, последвал Изабел и Алек през криволичещите улици на Аликанте, той наи-сетне достигна Залата на съглашението. Площадът беше претъпкан с хора. Нефилими в боино облекло лежаха на земята; някои се гърчеха от болка и крещяха, други бяха ужасяващо неподвижни.

Залата на съглашението беше тъмна и плътно затворена. Една от по-големите каменни сгради на площада беше отворена и от нея струеше светлина. През зейналата й двукрила врата непрекъснато влизаха и излизаха ловци на сенки.

Изабел се беше повдигнала на пръсти и очите и шареха неспокоино из тълпата. Саймън проследи погледа и. Различи няколко познати фигури: консулът, Джия Пенхалоу, която крачеше тревожно между хората си; Кадир от Института в Ню Иорк; Мълчаливи братя в одежди с цвят на пергамент, които безмълвно насочваха хора към осветената сграда.

— Отворили са "Василиас"* — каза Изабел на Алек, които имаше измъчен вид. — Може би там са отвели Джейс, ако е пострадал…

* Името идва от това на една от първите болници, основана през четвърти век от свети Василий Велики в днешен Кайсери, Турция. — Бел. прев.

— Пострадал е — отсече Алек.

— "Василиас"? — повтори Саймън.