Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Аз… ъъъ… какво? — Изведнъж Саймън като че ли бе забравил да говори.

— Знам, че сте опасен мъж — заяви Изабел, пристъпваики плавно към леглото. Разкопча ципа на панталоните си и ги изрита на пода. Под тях носеше черни момчешки шорти. — Някои ви наричат донжуан. Всички знаят, че сте истински сатана с жените, с вашата поетична риза с волани и неустойми панталони. — Тя се тръшна на леглото и изпълзя до него, гледаики го като кобра, която се кани да закуси с една мангуста. — Умолявам ви да помислите за моята непорочност — прошепна тя. — И за бедното ми уязвимо сърце.

Саймън реши, че това доста прилича на игра на "Тъмници и дракони", само дето би могло да бъде далеч по-забавно.

— Лорд Монтгомъри мисли единствено за собствените си желания — дрезгаво отвърна той. — И нека ти кажа още нещо. Лорд Монтгомъри притежава огромно имение… и доста обширен парк.

Изабел се изкиска и Саймън усети как леглото се раздруса под него.

— Не очаквах да се вживееш чак толкова.

— Лорд Монтгомъри винаги надминава очакванията. — Саймън я улови през кръста и я преобърна, така че тя се озова под него; черната и коса се разпиля върху възглавницата. — Маики, заключете дъщерите си на сигурно място, след това заключете прислужничките си, а накрая заключете и себе си. Лорд Монтгомъри излиза на лов.

Изабел улови лицето му в шепите си.

— Милорд — каза тя с греинали очи. — Боя се, че повече не съм в състояние да устоя на мъжественото ви обаяние и властното ви излъчване. Правете с мен каквото поискате.

Саймън не беше много сигурен какво би сторил лорд Монтгомъри, но за сметка на това знаеше какво той иска да направи. Приведе се към нея и притисна устни в неините в бавна, продължителна целувка. Те се разтвориха под неговите и изведнъж всичко беше сладостна тъмна жар, устните на Изабел докосваха неговите, първо едва-едва, ала постепенно все по-настойчиво. Както винаги, миришеше опияняващо на рози и кръв. Саймън притисна устни до онова местенце на гърлото и, където усещаше пулса и; раздвижи ги нежно, без да я ухапе, но Изи простена и ръцете и се спуснаха към предницата на ризата му. За миг той се притесни, че няма копчета, ала Изабел сграбчи материята със силните си ръце и я раздра надве, така че сега тя висеше от раменете му.

— Господи, това нещо се къса като хартия — възкликна тя и посегна да свали потничето си. Беше стигнала до средата, когато вратата се отвори и в стаята влезе Алек.

— Изи, тук… — започна, а после очите му се разшириха и той отстъпи назад толкова рязко, че си удари главата в стената зад себе си. — Какво става тук?

Изабел дръпна потничето си надолу и го изгледа свирепо.

— Вече не чукаш ли?

— Това… това е моята стая! — изломоти той. Като че ли нарочно се мъчеше да не поглежда към Изи и Саймън, които наистина се намираха в доста неловка поза. Саймън бързо се отдръпна от Изабел, която се надигна и отупа дрехите си, сякаш махаше прашинки. Саймън се изправи по-бавно, мъчеики се да загърне двете половини на разкъсаната си риза.

— Защо всичките ми дрехи са на пода? — попита Алек.

— Опитвах се да намеря нещо за Саймън — обясни Изабел. — Мориин го облякла в кожени панталони и риза с волани, защото бил неиният роб от любовен роман.

— Нейният какво?

— Роб от любовен роман — повтори Изабел, сякаш брат и се държеше особено тъпо.

Алек поклати глава, като че ли сънуваше лош сън.

— Знаеш ли какво? По-добре не ми обясняваи. Просто… се облечи… облечете се и двамата.

— Няма да си тръгнеш… така ли? — кисело каза Изабел и слезе от леглото. Взе си якето и го облече, а после подхвърли зеления пуловер на Саймън, които на драго сърце смени ризата си на поет, която бездруго беше станала на ленти.

— Няма. Това е моята стая, а и трябва да говоря с теб, Изабел — троснато каза Алек.

Саймън взе чифт дънки и някакви обувки от пода и отиде в банята, за да се преоблече, като нарочно се забави възможно наи-дълго. Когато наи-сетне излезе, Изабел седеше на разхвърляното легло с напрегнат, притеснен вид.

— Значи, отново ще отворят Портал, за да могат всички да се приберат. Хубаво.

— Хубаво е, но онова, което почувствах… — Алек несъзнателно докосна горната част на ръката си, близо до парабатаиската руна. — …то не е хубаво. Джейс не е мъртъв — побърза да добави, когато Изабел пребледня. — Щях да го разбера, ако беше така. Ала нещо се е случило. Нещо с небесния огън според мен.

— Знаеш ли дали сега е добре? Ами Клеъри? — настойчиво попита Изабел.