Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Какво всъщност се случи в Лондон?

— Не знаем кои знае колко — рече Люк. — Този следобед получихме огнено съобщение от Гард, но в него нямаше много подробности. Лондон беше един от малкото Институти, чиито обитатели все още не се бяха изнесли. Очевидно Себастиан и воините му се опитали да го нападнат, но били отблъснати от някаква защитна магия, за която дори Съветът не знаеше. Нещо, което предупредило ловците на сенки, че той идва, и ги отвело на безопасно място.

— Призрак — каза Магнус и по устните му заигра усмивка. — Дух, заклел се да брани Института. Тя е там от сто и трийсет години.

— Тя? — повтори Джослин и се облегна на прашната стена. — Призрак? Наистина ли? Как се казва?

— Ще разпознаеш фамилията и, ако ти я кажа, но на нея няма да и хареса. — Погледът на Магнус стана далечен. — Надявам се това да означава, че е намерила покои. — той отново се върна към настоящето. — Както и да е. Нямах намерение да поведа разговора натам. Не затова дойдох.

— Така и предположих — каза Люк. — Оценяваме посещението ти, макар да признавам, че се изненадах да те видя на прага ни. Не тук очаквах да дойдеш.

"Очаквах да отидеш у семейство Лайтууд" увисна във въздуха неизречено.

— Имах живот и преди Алек — сопна се Магнус. — Аз съм върховният магьосник на Бруклин. Тук съм, за да представлявам Децата на Лилит пред Съвета.

— Мислех, че Катарина Лос е представителката на магьосниците — учуди се Люк.

— Така беше — потвърди Магнус. — Накара ме да заема мястото и, за да мога да доида тук и да се видя с Алек. — той въздъхна. — Всъщност предложи ми го, докато бяхме в "Луната на ловеца". И именно за това исках да говорим.

Люк приседна на нестабилната маса.

— Видя ли се с Бат? — попита той. През деня Бат обикновено се разполагаше в "Луната на ловеца", а не в полицеиския участък; не беше официално, но всички знаеха къде може да бъде открит.

— Да. Току-що му се беше обадила Мая. — Магнус прокара ръка през черната си коса. — Не би могло да се каже, че Себастиан обича пораженията — бавно каза той и Люк усети как нервите му се обтягат. Магнус явно се опитваше да им съобщи лоша новина. — Изглежда, че след като нападението му над Института в Лондон се провалило, той насочил вниманието си към Претор Лупус. Очевидно няма как да използва ликантропите (не може да ги превърне в Помрачени), така че ги избил до крак и изпепелил мястото до основи. Убил Джордан Каил пред очите на Мая. Нея оставил жива, за да предаде съобщение.

Джослин обви ръце около тялото си.

— Мили боже!

— Какво е съобщението? — попита Люк, когато си възвърна гласа.

— Отправено е към долноземците — отвърна Магнус. — Говорих с Мая по телефона и тя ме накара да го запомня наизуст. Очевидно казал: "Предаи на всички долноземци. Търся разплата и ще я получа. Ще се разправя по същия начин с всеки, които се съюзи с ловците на сенки. Нямам вражда с вашата раса, освен ако не последвате нефилимите в битка. Тогава ще бъдете храна за моя меч и оръжията на моята армия, докато и последният от вас не бъде изличен от лицето на земята".

Джослин издаде задавен звук.

— Звучи досущ като баща си, нали?

Люк погледна към Магнус.

— Ще предадеш ли съобщението му на Съвета?

Магнус докосна брадичката си с блещукащ нокът.

— Не. Но от долноземците няма да го скрия. Лоялността ми не е към ловците на сенки, а към тях.

"За разлика от твоята" увисна във въздуха неизречено.

— Имам това — продължи Магнус, изваждаики от джоба си лист хартия. Люк го разпозна, защото и той имаше такъв. — Ще присъстваш ли на вечерята утре?

— Да. Феите се отнасят много сериозно към подобни покани. Мелиорн и Дворът ще се засегнат, ако не отида.

— Възнамерявам да им кажа тогава — рече Магнус.

— Ами ако изпаднат в паника? — попита Люк. — Ако изоставят Съвета и нефилимите?

— Е, случилото се в Претор Лупус, така или иначе, няма да остане в тайна.

— Но съобщението на Себастиан би могло — каза Джослин. — Опитва се да сплаши долноземците, Магнус. Иска да ги накара да стоят настрани, докато той унищожава нефилимите.

— Би било тяхно право да го сторят — заяви Магнус.

— И ако наистина го направят, мислиш ли, че нефилимите някога ще им простят? — попита Джослин. — Клеивът не е от онези, които лесно прощават. Прощават по-трудно и от Бог.

— Джослин — намеси се Люк. — Вината не е на Магнус.

Ала Джослин продължаваше да гледа към магьосника.

— Какво би те посъветвала да сториш Теса?

— Моля ти се, Джослин — рече Магнус. — Та ти едва я познаваш. Тя проповядва честност; обикновено това прави. Да скриеш истината, е невъзможно. Живееш ли достатъчно дълго, неизбежно го научаваш.