Касандра Клеър - Град на небесен огън

Изведнъж спря. На известно разстояние от нея до ръба на бездната стояха групичка жени, облечени в бяло. Железните сестри. В пролуките между тях Клеъри зърна една фигура на земята и друга, в одежди с цвят на пергамент, надвесена над нея…

Тя се втурна натам. Знаеше, че не бива да тича с гол меч, ала не я беше грижа. Носеше се през снега, като отскачаше от пътя на Помрачените и се провираше между нефилимите; тук снегът беше подгизнал от кръв и хлъзгав, но тя продължи да тича, докато не разкъса обръча на Железните сестри и не стигна до Джейс.

Той лежеше на земята и сърцето и, което сякаш всеки момент щеше да се пръсне в гърдите и, позабави мъничко неистовото си думкане, когато видя, че очите му са отворени. Беше обаче ужасно блед, а дишането му бе толкова мъчително, че и Клеъри го чуваше. Мълчаливият брат беше коленичил до него и дългите му бледи пръсти откопчаваха униформата на рамото му.

— Какво става? — попита Клеъри, оглеждаики се наоколо като обезумяла. Една дузина Железни сестри отвърнаха на погледа и, безстрастни и мълчаливи. От другата страна на разлома имаше още Железни сестри. Съвършено неподвижни, те гледаха как Помрачените се хвърлят в пропастта. Беше зловещо. — Какво се случи?

— Себастиан — отвърна Джейс през стиснати зъби и тя коленичи до него, срещу Мълчаливия брат, тъкмо когато той отмахна плата на униформата, разкривайки раната, която зееше на рамото. — Себастиан се случи.

От раната бликаше огън.

Не кръв, а огън, обагрен със злато, като кръвта на ангелите. Клеъри си пое накъсано дъх и когато вдигна очи, улови погледа на брат Закарая. Зърна лицето му едва за миг, изтъкано сякаш само от остри ъгли, бледност и белези, преди той да извади стили от одеждите си. Вместо да го допре до кожата на Джейс обаче, както Клеъри очакваше, брат Закарая го допря до своята и нарисува една руна върху собствената си длан. Направи го бързо, но Клеъри почувства могъществото, което дойде от руната, и то я накара да потрепери.

— Стой неподвижно. Това ще сложи край на болката — каза той с мекия си, изпълващ ума шепот и положи ръка върху рамото на Джейс.

От гърдите на Джейс се изтръгна вик. Тялото му се повдигна от земята и огънят, които се процеждаше от раната му като бавни сълзи, лумна, сякаш някои беше налял бензин в него. Пламъци обхванаха ръкава на брат Закарая и той се дръпна рязко, ала не преди Клеъри да види как огнените езици се надигат и го обгръщат, и в глъбините на тези пламъци, които танцуваха и пращяха, тя зърна очертанията на руна — две крила, свързани от една черта. Руна, която беше виждала и преди, от покрива на една сграда в Манхатън — първата явила и се руна, която не беше от Сивата книга. Тя проблесна и изчезна толкова бързо, че Клеъри се зачуди дали не си я беше въобразила. Това като че ли беше руна, която и се явяваше в моменти на паника и стрес, но какво означаваше? И дали трябваше да помогне на Джейс… или на брат Закарая?

Мълчаливият брат се свлече безмълвно в снега, рухваики като пламнало дърво, превърнало се в пепел.

През редиците на Железните сестри пробяга шепот. Каквото и да се случваше с брат Закарал, то не би трябвало да се случва. Нещо се беше объркало ужасно.

Железните сестри се приближиха до своя паднал брат, закриваики го от погледа на Клеъри, която тъкмо посягаше към Джейс. той се мяташе конвулсивно на земята; очите му бяха затворени, главата — отметната назад. Клеъри се огледа трескаво наоколо. През пролуките между Железните сестри видя брат Закарая да се гърчи на земята; тялото му проблясваше и пращеше от огъня. От гърлото му се изтръгна вик — човешки звук, крясъкът на мъж, раздиран от болка, а не безмълвният шепот на Братята, които изпълваше умовете. Сестра Клеопа посегна към него, към пергаментовите одежди и огъня, и Клеъри чу как гласът й се издигна.

— Закарая, Закарая…

Ала не само той беше пострадал. Някои от нефилимите бяха наобиколили Джейс, но много от останалите бяха с ранените си другари, рисуваха целителни руни, претърсваха бойното си облекло за превръзки.

— Клеъри — прошепна Джейс. Мъчеше се да се надигне на лакти, ала те не можеха да го издържат. — Брат Закарая… какво стана? Какво му причиних…

— Нищо, Джейс. Стой неподвижно. — Клеъри прибра меча си в ножницата и с безчувствени пръсти извади стилито му от колана с оръжия. Понечи да допре върха до кожата му, но той се отдръпна с усилие.

— Не! — Очите му бяха огромни и горяха със златен огън. — Не ме докосвай. Ще нараня и теб.