Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Няма. — Отчаяна, Клеъри се хвърли отгоре му, притискаики го в снега. Посегна към рамото му, но той се изви под нея; дрехите и кожата му бяха хлъзгави от кръв и пареха. Клеъри плъзна колене от двете му страни и използваики цялата тежест на тялото си, го прикова към земята. — Джейс. Джейс, моля те. — Ала очите му не можеха да се фокусират върху нея, ръцете му се мятаха конвулсивно на земята. — Джейс — каза Клеъри и допря стилито до кожата му, точно над раната.

И ето че отново беше на кораба заедно с баща си, заедно с Валънтаин, влагаики всичко, което имаше, всяко зрънце сила и последния атом от волята и енергията си в създаването на руна. Руна, която щеше да изпепели света, да върне смъртта назад, да накара океаните да се издигнат в небето. Само че този път ставаше дума за наи простичката руна, онази, която всички ловци на сенки усвояваха още през първата година на обучението си.

Изцели ме.

Иратцето прие очертания върху рамото на Джейс; цветът се изливаше от върха на стилито, толкова черен, че сякаш поглъщаше светлината на звездите и на Цитаделата. Клеъри усещаше как поглъща и неината енергия. Никога досега не бе чувствала по-силно, че стилито е продължение на вените и, че рисува със собствената си кръв, сякаш енергията и се процеждаше от дланта и пръстите и; пред очите и започна да притъмнява, ала тя се мъчеше да държи стилито със сигурна ръка, да довърши започнатата руна. Последното, което видя, преди мракът да я погълне, бе горящата вихрушка на един Портал, отворил се, за да разкрие, колкото и да беше невероятно, Площада на Ангела.

Напъхал ръце в джобовете си, Рафаел се взираше в демоничните кули, които проблясваха с тъмночервена светлина.

— Става нещо — каза той. — Нещо необикновено.

Саймън искаше да му се сопне в отговор, че необикновеното нещо, което ставаше, бе, че го бяха отвлекли и довели в Идрис за втори път през живота му, ала все още му се повдигаше твърде много. Беше забравил как в Портала сякаш се разпадаш на парчета, а когато отново се сглобиш от другата страна, някои от тях липсват.

Освен това Рафаел беше прав. Ставаше нещо. Саймън и преди беше идвал в Аликанте и не беше забравил улиците и каналите, и хълма с Гард на върха, които се издигаше над всичко това. Не беше забравил, че в обикновена нощ улиците бяха тихи, огрявани от бледото сияние на кулите. Само че тази нощ долитаха шумове, главно откъм хълма и Гард, където танцуваха светлини, сякаш някои беше запалил дузина клади. Демоничните кули сияеха със зловеща алено-златиста светлина.

— Променят цвета на кулите, когато искат да съобщят нещо — каза Рафаел. — Златното е за сватби и тържества. Синьото — за Съглашението.

— А какво означава червеното? — попита Саймън.

— Магия. — Очите на Рафаел се присвиха. — Опасност, той бавно се завъртя в кръг, оглеждаики тихата улица с големи къщи откъм страната на канала. Беше с около една глава по-нисък от Саймън и той се зачуди на колко ли години е бил, когато са го превърнали. Четиринаисет? Петнаисет? Съвсем мъничко по-голям от Мориин. Кои ли го беше превърнал? Магнус знаеше, ала никога не беше казал.

— Къщата на инквизитора е еи там. — Рафаел посочи една от наи-големите къщи, със заострен покрив и балкони, надвиснали над канала. — Само че не свети.

Саймън не можеше да го отрече, макар небиещото му сърце да подскочи лекичко, когато погледна към сградата. Сега Изабел живееше в нея; един от онези прозорци беше нейният.

— Трябва да са отишли в Гард — каза той. — Правят го за срещи и разни неща. — Самият той не хранеше особено приятни спомени от Гард, след като беше задържан като пленник там от последния инквизитор. — Предполагам, че и ние трябва да се качим. Да видим какво става.

— Да, благодаря ти. Наясно съм с техните "срещи и разни неща" — сопна се Рафаел, ала по лицето му се четеше несигурност, каквато Саймън не помнеше да е виждал у него досега. — Каквото и да се случва, то си е работа на ловците на сенки. Недалече оттук има къща, отстъпена за ползване на представителя на вампирите в Съвета. Бихме могли да отидем там.

— Заедно?

— Къщата е голяма. Ти ще бъдеш в единия й край, аз — в другия.

Саймън повдигна вежди. И сам не беше сигурен какво бе очаквал да се случи, но да прекара нощта под един покрив с Рафаел, и през ум не му беше минавало. Не се боеше, че Рафаел ще го убие в съня му. Просто мисълта да дели жилище с някои, които като че ли откраи време изпитваше силна неприязън към него, му се струваше странна.