Касандра Клеър - Град на небесен огън

Сега зрението на Саймън беше остро и ясно (едно от малкото неща, които наистина харесваше в това, да е вампир) и той можеше да различи дребни подробности много надалече. Ето защо я видя, преди тя да го забележи. Вървеше с бърза крачка, навела глава, а дългата и тъмна коса беше вързана на плитката, в която често я прибираше, когато се биеше. Беше в боино облекло и ботушите и тракаха по калдъръма.

"Ти си истинска разбивачка на сърца, Изабел Лайтууд."

Саймън се обърна към Рафаел.

— Махай се.

Рафаел се подсмихна.

— La belle Isabel * Нали знаеш, че е безнадеждно, това между вас двамата?

— Защото аз съм вампир, а тя — ловец на сенки?

* Красивата Изабел (фр.) — Бел. прев.

— Не. Просто ти… как да се изразя… изобщо не си от нейната категория.

Изабел вече беше прекосила половината улица. Саймън стисна зъби.

— Подложиш ли ми крак, ще те пронижа с дървен кол. Кълна се.

Рафаел сви невинно рамене, но не помръдна. Саймън му обърна гръб и пристъпи на улицата, излизайки от сенките.

Изабел начаса се закова на място, а ръката и се спусна към камшика, навит на кръста й. Миг по-късно примига изумено и като свали ръка, каза несигурно:

— Саймън?

Изведнъж Саймън се почувства неловко. Може би нямаше да и стане приятно, че се беше появил в Аликанте по този начин — все пак това беше неиният свят, не неговият.

— Аз… — започна, ала не можа да стигне по-далеч, защото в този миг Изабел се хвърли на врата му и обви ръце около него, като едва не го събори на земята.

Саймън затвори очи и зарови лице в шията и. Усещаше как бие сърцето и, но яростно потисна всякакви мисли за кръв. Тя беше мека и силна в прегръдките му, косата и го гъделичкаше по лицето и докато я държеше в обятията си, той се чувстваше нормален, така прекрасно нормален, като всеки влюбен тийнейджър.

Влюбен. Саймън се дръпна сепнато, така че сега се взираше в Изи от няколко сантиметра.

— Не мога да повярвам, че си тук — каза тя, останала без дъх; огромните и тъмни очи грееха. — Щеше ми се да си тук и тъкмо си мислех колко ли време ще мине, преди отново да те видя, и… О, господи, с какво си облечен?

Саймън сведе поглед към кожения си панталон и ризата с волани. Смътно чу как Рафаел хихика в сенките.

— Дълга история — рече той. — Мислиш ли, че бихме могли да влезем вътре?

Магнус завъртя сребърната кутия с инициали в ръцете си, котешките му очи грееха в сумрака на мазето у Аматис, едва разпръскван от слабата магическа светлина.

Джослин го наблюдаваше с изражение на любопитство и тревога. Люк неволно си припомни всички онези пъти, когато Джослин водеше Клеъри, тогава още дете, в апартамента на Магнус; всички онези пъти, когато те, едно толкова невероятно трио, бяха седели заедно, докато Клеъри растеше, и постепенно си припомняше онова, което би трябвало да забрави.

— Е? — попита Джослин.

— Трябва ми време — каза Магнус, побутваики кутията с пръст. — Магически клопки, проклятия, други такива неща — може да бъдат скрити много ловко.

— Не бързаи тогава. — Люк се облегна на една маса, бутната в потъналия в паяжини ъгъл. Преди много години тя беше кухненската маса на майкаму. Прекрасно познаваше плетеницата от резки върху дървения плот, дори вдлъбнатината в единия крак, която той бе направил, когато го изрита като тийнейджър.

В продължение на години масата беше принадлежала на Аматис. Неина бе, докато тя беше женена за Стивън и понякога канеше гости за вечеря в къщата на Херондеил. Беше неина и след развода, след като Стивън отиде да живее в имението в провинцията заедно с новата си жена. Всъщност цялото мазе беше претъпкано със стари мебели, вещи, които някога бяха принадлежали на родителите им, картини и дреболии от времето, когато Аматис беше омъжена. Люк се зачуди защо ли ги беше скрила тук долу. Може би не е била в състояние дори да ги погледне.

— Не мисля, че и има нещо — заяви Магнус наи-сетне и върна кутията върху полицата, където Джослин я беше тикнала, тъи като не я искаше в къщата, но не искаше и да я изхвърли. той потрепери и потърка ръце. Носеше сиво-черно палто, от което приличаше на изпечен детектив; когато се беше появил на прага им, Джослин го беше сграбчила за ръката, без дори да му даде възможност да си съблече палтото, и го беше замъкнала в мазето. — Никакви уловки, никакви капани, никаква магия.

Джослин изглеждаше леко смутена.

— Благодаря ти. Задето я погледна. Понякога ставам малко параноична. А след онова, което се случи току-що в Лондон…