Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Каза, че било послание. — Мая чу глухотата в гласа си сякаш от разстояние. — Искаше да знаем, че е защото върколаците са съюзници на ловците на сенки и че той възнамерява да постъпи по същия начин с всички съюзници на нефилимите.

"Никога не ще се спра, нито за миг дори, докато в смърт не склопя очи или получа от съдбата таз тъй жадувана разплата."

— Сега в Ню Иорк няма ловци на сенки, а Люк е с тях в Идрис. Слагат допълнителни магически бариери. Не след дълго ще е ужасно трудно дори да разменяме съобщения с тях. — Бат се размърда в стола си и Мая почувства, че крие нещо.

— Какво има?

Той отклони очи.

Бат…

— Познаваш ли Руфъс Хейстингс?

Руфъс. Мая си спомни първия път, когато бе отишла в Претор Лупус. Белязано лице, един сърдит мъж, излизащ гневно от кабинета на претор Скот.

— Не съвсем.

— той е оцелял в клането. Сега е при нас, в участъка. Попълва празнините в това, което знаем. Освен това говори на другите за Люк. Казва, че е повече ловец на сенки, отколкото ликантроп; че не притежава лоялност към глутницата и че тя се нуждае от нов лидер.

— Ти си лидерът — заяви Мая. — Втори в йерархията.

— Да, и бях избран от Люк. Което означава, че и на мен не може да се има доверие.

Мая се плъзна до ръба на леглото. Цялото тяло я болеше; усети го, когато сложи босите си крака върху студения каменен под.

— Никой не приема приказките му на сериозно, нали?

Бат сви рамене.

— Това е абсурдно. След случилото се трябва да бъдем сплотени; не се нуждаем от някой, който да се опитва да ни раздели. Ловците на сенки са наши съюзници…

— И именно това ни превърна в мишена за Себастиан.

— Той, така или иначе, щеше да го стори. Не е приятел на долноземците. Та той е син на Валънтаин Моргенстърн. — Очите на Мая пламтяха. — Може и да се опитва да ни накара да изоставим нефилимите временно, за да може да се разправи с тях, ала успее ли да ги изтрие от лицето на земята, ние ще бъдем следващите.

Бат сплете ръце, после отново ги разплете. Най-сетне като че ли взе решение.

— Знам, че си права. — той отиде до масата в ъгъла и се върна с яке, чорапи и ботуши, които подаде на Мая. — Просто… направи ми услуга и не го изричаи на глас този следобед. Той и бездруго ще бъде достатъчно емоционален.

Мая облече якето.

— Този следобед? Какво има да става този следобед?

Бат въздъхна.

— Погребението.

— Ще убия Мориин — заяви Изабел. Беше отворила гардероба на Алек и мяташе дрехи на пода.

Саймън се беше изтегнал бос на едно от леглата (на Джейс? Или пък на Алек?), след като беше изритал смущаващите си ботуши с токи. Въпреки че кожата му вече не се натъртваше, беше прекрасно да лежи върху нещо меко, след като беше прекарал толкова много часове на коравия мръсен под в "Дюмор".

— Ще трябва да си пробиеш път през всички вампири в Ню Иорк, за да го сториш — каза той. — Те очевидно я обичат.

— Е, някои хора имат странни вкусове. — Изабел вдигна тъмносин пуловер — на Алек, позна Саймън наи-вече по дупките на ръкавите. — Значи, Рафаел те доведе тук, за да разговаряш с баща ми?

Саймън се надигна на лакти, за да я погледне.

— Мислиш ли, че ще е окей?

— Разбира се, защо не. Баща ми обожава да говори. — Гласът и прозвуча горчиво и Саймън се приведе напред, но когато Изабел вдигна глава, той видя, че му се усмихва, и реши, че си е въобразил. — Макар че кои знае какво ще се случи след нападението над Цитаделата тази нощ. — Тя прехапа долната си устна. — Възможно е да отменят заседанието или да го изтеглят напред. Очевидно Себастиан е по-сериозен проблем, отколкото са предполагали. Изобщо не би трябвало да е в състояние да се доближи толкова до Цитаделата.

— Е — каза Саймън, — той е ловец на сенки.

— Не, не — яростно отсече Изабел и дръпна един зелен пуловер от дървената закачалка. — Освен това е мъж.

— Извиняваи. Сигурно е страшно изнервящо да чакаш да научиш как ще се развие битката. Колко души минаха?

— Петдесет или шеисет — отвърна Изабел. — Исках да отида, но… не ме пуснаха. — Гласът и имаше онзи дръпнат тон, които подсказваше, че се доближават до тема, за която не иска да говори.

— Щях да се тревожа за теб — каза Саймън и видя как устните й потръпнаха в неохотна усмивка.

— Пробваи този — каза тя и му подхвърли зеления пуловер, които бе мъничко по-малко опърпан от останалите.

— Сигурна ли си, че е окей да взема дрехи назаем?

— Не може да се разхождаш наоколо, облечен по този начин — заяви Изабел. — Изглеждаш така, сякаш си избягал от любовен роман. — Тя положи драматично ръка върху челото си. — О, лорд Монтгомъри, какво възнамерявате да сторите с мен в тази спалня, където съм съвсем сама с вас? Аз, една невинна девица, без никои, които да ме защити? — Тя разкопча якето си и го метна на пода. Отдолу носеше бяло потниче. — Е — каза, хвърляйки му жарък поглед, — в безопасност ли е целомъдрието ми?