Касандра Клеър - Град на небесен огън

Джослин сведе поглед към ръцете си… ръце на художник, които Люк толкова обичаше, гъвкави и внимателни, и вечно изцапани с мастило.

— Аз вече не съм ловец на сенки — каза тя. — Избягах от тях. И двамата го знаете. Ала един свят без ловци на сенки… това ме плаши.

— Светът съществуваше и преди нефилимите — рече Магнус. — Ще продължи да съществува и след тях.

— Свят, в които бихме могли да оцелеем? Синът ми… — започна Джослин, но не довърши, защото някои потропа на входната врата. — Клеъри? — зачуди се тя на глас. — Възможно е отново да си е забравила ключа.

— Аз ще отворя. — Люк се изправи и като размени бърз поглед с Джослин, излезе от мазето, а в главата му се гонеха безброи мисли. Джордан — мъртъв, Мая — скърбяща. Себастиан — опитващ се да настрои долноземците срещу ловците на сенки.

Отвори входната врата и в къщата нахлу студен нощен въздух. На прага стоеше млада жена с къдрава бледоруса коса и боино облекло. Хелън Блекторн. Люк едва можа да забележи, че демоничните кули над тях грееха с кървавочервена светлина, когато тя проговори.

— Нося съобщение от Гард. Става дума за Клеъри.

— Мая.

Мек глас от тишината. Мая се обърна. Не искаше да отваря очи. В мрака я чакаше нещо ужасно, нещо, от което можеше да избяга, ако продължеше да спи, завинаги.

— Мая.

Наблюдаваше я от сенките, бледи очи и тъмна кожа. Брат и. Даниел. Пред погледа и той откъсна крилата на една пеперуда и остави телцето да падне, потръпващо, на земята.

— Мая, моля те.

Леко докосване по ръката. Тя се изправи рязко, дръпваики се инстинктивно назад. Гърбът и се удари в стена и тя изохка и отвори очи. Те бяха залепнали, по клепачите й имаше сол. Беше плакала в съня си.

Намираше се в полуосветена стая с един-единствен прозорец, гледащ към криволичеща улица. През изцапаното стъкло виждаше голите клони на дърветата, както и ръба на нещо метално… противопожарна стълба, предположи тя.

Погледна надолу — тясно легло с желязна табла и тънко одеяло, което тя беше изритала в долния краи. Гърбът и беше долепен до тухлена стена. Краи леглото имаше стол, стар и очукан. Бат седеше в него и тъкмо отпускаше ръка.

— Съжалявам — каза той.

— Недей — изръмжа Мая. — Не ме докосвай.

— Пищеше. Насън.

Мая обви ръце около тялото си. Беше по дънки и потниче. Пуловера, които носеше в Лонг Айлънд, го нямаше и кожата на ръцете й настръхна.

— Къде са дрехите ми? Якето, пуловерът…

Бат се прокашля.

— Бяха покрити с кръв, Мая.

— А. — Сърцето думкаше в гърдите й.

— Помниш ли какво се случи? — попита Бат.

Тя затвори очи. Спомняше си всичко — пътуването, пикапа, горящата сграда, брега, осеян с трупове. Джордан, които рухва в ръцете и; кръвта му, която блика около и върху нея като вода и се смесва с пясъка. "Гаджето ти е мъртво."

— Джордан — каза, макар вече да знаеше.

Лицето на Бат беше мрачно; кафявите му очи имаха зеленикав оттенък, от които грееха в сумрака. Лице, което Мая познаваше добре. той беше един от първите върколаци, които бе срещнала. Излизаха заедно, докато тя не му каза, че според нея е твърде нова в града, твърде уплашена и че все още не е забравила Джордан достатъчно, за да има друга връзка. На следващия ден Бат скъса с нея; колкото и да

бе изненадващо, двамата бяха останали приятели.

— Мъртъв е — каза той. — Заедно с почти всички от Претор Лупус. Претор Скот, учениците… неколцина са оцелели. Мая, защо бяхте там? Какво правехте в Претор Лупус?

Мая му разказа за изчезването на Саймън, за обаждането, което Джордан беше получил от Претор Лупус, за трескавото им пътуване до Лонг Аилънд, за това, как бяха открили мястото изпепелено.

Бат се прокашля.

— Имам някои неща на Джордан. Ключовете му, преторския медал ьон…

Мая усети, че не й достига въздух.

— Не, не искам… не искам вещите му — каза тя. — той би искал Саймън да получи медальона. Когато намерим Саймън, той трябва да го получи.

Бат не настоя.

— Имам и добри новини — рече той. — Получихме съобщение от Идрис — приятелят ти Саймън е добре. Всъщност е там, с ловците на сенки.

— О! — Мая почувства как възелът, стягащ сърцето и, се поразхлабва мъничко от облекчение.

— Трябваше да ти го кажа веднага — извини се Бат. — Просто… безпокоях се за теб. Беше в тежко състояние, когато те донесоха в щаба. Оттогава спиш.

Исках да заспя завинаги.

— Знам, че вече си казала на Магнус — добави Бат с обтегнато лице. — Но обясни ми още веднъж защо му е на Себастиан Моргенстърн да взема ликантропите на прицел?