Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Освен това не можеш да ме нараниш, не и наистина. Заради Клеъри — продължи Себастиан неумолимо. — Точно както тя не може да ме нарани заради теб. Винаги все същият танц. Никои от вас не е готов да направи жертвата. — той замахна странично, но Джейс отби удара, въпреки че от неговата сила по ръката му пробяга тръпка. — Човек би могъл да си помисли, че както сте обсебени от доброто, все единият от вас ще е готов да се откаже от другия в името на по-висшата цел. Ала не. По съществото си любовта е себична, също като вас двамата.

— Не познаваш никого от нас — запъхтяно каза Джейс. Дишаше тежко и знаеше, че се бие отбранително, че отбива атаките на Себастиан, вместо сам да напада. Руната за мощ върху ръката му пареше, догаряики последните останки от силата си. Това не беше хубаво.

— Познавам сестра си — заяви Себастиан. — И не сега, но много скоро, ще я познавам по всеки начин, по който би могъл да познаваш някого.

По лицето му отново се разля широка, свирепа усмивка, Съвсем същото изражение, което имаше в една лятна нощ краи Гард, когато бе казал: "Или може би наистина си ядосан за това, че целунах сестра ти. Защото тя ме пожела".

Джейс усети, че му се повдига, и едновременно с това го обзе ярост. той се хвърли към Себастиан, забравил за миг правилата на фехтовката; забравил да разпредели равномерно хватката си върху оръжието; забравил равновесие и точност, и всичко друго, освен омразата си, и усмивката на Себастиан стана още по-широка, когато се отдръпна настрани и ловко изрита крака му изпод него.

Джейс падна по гръб и ударът в заледената земя изкара въздуха от дробовете му. Чу свистенето на меча, преди да го види, и се претърколи встрани, миг преди оръжието на Моргенстърн да се забие там, където лежеше той само преди секунда. Звездите над него се разлюляха, черно и сребърно, и ето че Себастиан стоеше над него, още черно и сребърно, и мечът отново се спусна към него, и той пак се изтърколи настрани, но този път не беше достатъчно бърз и почувства как острието се впи в него.

Агонията беше светкавична, ярка и непримесена с нищо, докато оръжието потъваше в рамото му. Беше като електрически удар — болката разтърси цялото му тяло, мускулите му се обтегнаха, гърбът му се изви в дъга. Прониза го изпепеляваща горещина, сякаш костите му се разтапяха. Огън лумна във вените му и се разля по гръбнака му…

Видя как очите на Себастиан се разшириха и в мрака им зърна собственото си отражение — проснат върху аленочерната земя, а рамото му гореше. Пламъци бликаха от раната като кръв. Те се стрелнаха нагоре; една искрица пробяга по острието на Моргенстърн и облиза дръжката. Себастиан изруга и рязко дръпна ръка, сякаш го бяха пронизали. Мечът издрънча на земята, а той вдигна дланта си и се взря в нея. Дори през мъглата на болката Джейс видя, че върху нея има черен белег, следа от изгорено с формата на дръжка на меч.

Джейс опита да се надигне на лакти, макар че движението изпрати в рамото му болка, толкова свирепа, че за миг той си помисли, че ще припадне. Пред очите му притъмня, а когато доиде на себе си, Себастиан стоеше над него с разкривено в гримаса лице. В ръката си отново стискаше меча на Моргенстърн, а около тях имаше обръч от фигури. Жени, облечени в бяло като древногръцки оракули, а от очите им изскачаха оранжеви пламъци. Върху лицата им бяха татуирани маски, деликатни и криволичещи като увивни растения. Бяха красиви и ужасни. Бяха Железните сестри.

Всяка от тях държеше меч от адамас с острието надолу. Бяха безмълвни, устните им — стиснати в тънка линия. Между две от тях стоеше Мълчаливият брат, когото Джейс беше видял да се бие в равнината по-рано, стиснал дървен жезъл в ръка.

— В продължение на шестстотин години никога не сме изоставяли своята Цитадела — заяви една от Сестрите, висока жена, чиято черна коса се спускаше на тежки кичури до кръста и. Очите и горяха като две пещи в мрака. — Ала небесният огън ни повика и ние доидохме. Отдръпни се от Джейс Лайтууд, сине на Валънтаин. Нарани го отново, и ние ще те унищожим.

— Нито Джейс Лайтууд, нито огънят във вените му ще ви спаси, Клеопа — каза Себастиан със сигурен глас, все така с меч в ръка. — Няма спасител за нефилимите.

— Не знаеше да се боиш от небесния огън. Но сега вече го научи — рече Клеопа. — Време е да отстъпиш, момче.

Мечът на Моргенстърн се снижи към Джейс… още по-ниско, а после Себастиан извика и замахна. Оръжието изсвистя покрай Джейс и се заби в пръстта до него.