Касандра Клеър - Град на небесен огън

— О, в името на Ада, замълчи… — Аматис не довърши, настръхнала изведнъж.

Клеъри проследи погледа и. За миг не можа да разбере в какво се взира другата жена. Виждаше хаоса на битката, кръвта по снега, искриците, които звездите хвърляха по остриетата, и суровото сияние на Цитаделата. А после осъзна, че битката като че ли се разрешава по някакъв странен начин — нещо си проправяше път през тълпата, като кораб, който цепи водата, оставяйки след себе си хаос. Строен, светлокос ловец на сенки в черно облекло, които се движеше толкова бързо, че беше, като да гледаш как пламъци прескачат по върховете на дърветата в някоя гора,подпалвайки всичко по пътя си. Само че в този случаи гората беше армията на Себастиан и Помрачените бяха тези, които падаха един по един. Толкова бързо, че едва имаха време да посегнат към оръжията си, камо ли пък да ги вдигнат. И докато те рухваха един след друг, останалите започнаха да се отдръпват, объркани и несигурни, така че не след дълго Клеъри вече можеше да види пътеката, която се бе разтворила насред битката и кои стой на нея.

Въпреки всичко тя се усмихна.

— Джейс.

Аматис рязко си пое дъх от изненада… един-едничък миг на разсеиване, но той беше всичко, от което Клеъри се нуждаеше, за да се хвърли напред и да обвие крак около глезена на Аматис, така както я беше учил Джейс. След това подкоси краката и и Аматис рухна, а мечът падна от ръката и, търкулваики се по замръзналата земя. Тя тъкмо се канеше да скочи на крака, когато с една не особено грациозна, но за сметка на това ефикасна хватка Клеъри отново я събори в снега. Аматис я удари така, че главата на Клеъри отхвръкна назад, ала въпреки това тя успя да сложи ръка върху колана на по-възрастната жена и да извади Хеосфорос, след което допря острието му до гърлото на Аматис.

Сестрата на Люк се вкамени.

— Точно така — каза Клеъри. — Дори не си помисляй да помръднеш.

— Пусни ме! — изкрещя Изабел на баща си. — Пусни ме!

Когато демоничните кули лумнаха в алено и златно, казваики на всички да отидат в Гард, двамата с Алек трескаво бяха грабнали оръжията и боиното си облекло и се бяха втурнали нагоре по хълма. Сърцето на Изабел биеше лудешки, не от усилието, а от превъзбуда. Алек беше мрачен и практичен, както винаги, ала камшикът на Изабел сякаш пееше в ушите и. Може би това бе то — истинска битка, мигът, когато отново щяха да се изправят срещу Себастиан, и този път тя щеше да го убие.

Заради брат си. Заради Макс.

Алек и Изабел не бяха подготвени за гъмжилото в двора на Гард, нито за бързината, с която нефилимите минаваха през Портала. Изабел беше изгубила брат си в тълпата, но въпреки това продължи да си пробива път към Портала. Беше видяла Джейс и Клеъри, канещи се да прекрачат от другата страна, и това я беше накарало още повече да ускори крачка… докато две ръце не се протегнаха и не я сграбчиха над лактите.

Баща и. Изабел зарита и извика името на Алек, ала Джейс и Клеъри вече бяха потънали във вихрушката на Портала.

Изабел се бореше, оголила зъби, но баща и я превъзхождаше и със своя ръст, и с годините си на тренировки, той я пусна тъкмо когато с едно последно завихряне на мъглите в него Порталът се затвори, оставяики след себе си единствено стената на оръжеината. Нефилимите, които не бяха преминали през него, се смълчаха в очакване на инструкции. Джия Пенхалоу оповести, че достатъчно ловци на сенки са отишли при Цитаделата и че останалите трябва да изчакат в Гард, в случаи че има нужда от подкрепления; нямало защо обаче да стоят на двора и да мръзнат. Тя разбирала колко много искат да се бият, но при Цитаделата вече били изпратени много воини, а Аликанте все още се нуждаел от бойци, които да го бранят.

— Виждаш ли? — Робърт Лайтууд махна раздразнено към дъщеря си, която отново се бе обърнала към него, забелязваики със задоволство, че по китките му има кървящи драскотини, оставени от ноктите й. — Имаме нужда от теб тук, Изабел.

— Млъквай — изсъска тя през стиснати зъби. — Млъквай ти, лъжливо копеле.

Изумление заличи всичко друго от лицето на баща и. Изабел знаеше от Саймън и Клеъри, че известна доза крещене по родителите беше нещо нормално при мунданите, ала ловците на сенки вярваха, че по-възрастните трябва да бъдат уважавани, а емоциите — овладявани.

Само че Изабел нямаше никакво желание да сдържа чувствата си. Не и в този момент.

— Изабел… — Алек дотича при тях. Тълпата наоколо оредяваше и Изабел смътно си даде сметка, че мнозина от нефилимите бяха влезли в Гард. Онези, които бяха останали навън, гледаха неловко настрани. Караниците в чуждите семеиства не влизаха в работата на един ловец на сенки. — Изабел, да си вървим вкъщи.