Касандра Клеър - Град на небесен огън

Прескочи с лекота трупа на един от Помрачените и тръгна към друг от тях, мъж с кестенява коса и разкъсан ръкав на алената униформа. Джейс вдигна меча, които стискаше в десницата си, и за негова изненада мъжът потрепери. Тъмните нефилими като че ли не изпитваха страх и умираха без писъци. Ала лицето на този беше разкривено от ужас…

— Наистина, Андрю, не е нужно да изглеждаш по този начин. Нищо няма да ти направя — разнесе се глас зад Джейс, остър, ясен и познат. И съвсем мъничко раздразнен. — Освен ако не се отместиш.

Помраченият с кестенявата коса трескаво се отдръпна от Джейс, които се обърна, знаейки кого ще види.

Зад него стоеше Себастиан, изникнал сякаш от нищото. Не че това учуди Джейс. Знаеше, че Себастиан все още притежава пръстена на Валънтаин, благодарение на които можеше да се появява и изчезва на воля. Носеше алено боино облекло, покрито със златни руни — за закрила и изцеление, и късмет. Руни от Сивата книга, от онези, които неговите последователи не можеше да имат. От червения цвят бледата му коса изглеждаше още по-бледа, усмивката му — бял прорез върху лицето му, докато очите му обхождаха Джейс от главата до върха на ботушите.

— Е, Джейс, липсвах ли ти?

В миг оръжията на Джейс подскочиха и остриетата им спряха на милиметри от сърцето на Себастиан. Джейс чу шепота, разнесъл се сред тълпата наоколо — изглежда, че и тъмните нефилими, и техните противници, бяха прекратили битката, за да видят какво се случва.

— Не може сериозно да си мислиш, че си ми липсвал.

Себастиан бавно вдигна очи и развеселеният му поглед срещна този на Джейс. Очи, черни като тези на баща му. В техните непрогледни дълбини Джейс видя себе си, видя апартамента, които беше делил със Себастиан, храната, която бяха споделяли, шегите, които си бяха разменяли, битките, които бяха водили заедно. той се беше слял със Себастиан, отдал му бе изцяло волята си и то беше прекрасно и толкова лесно, и в наи-тъмните глъбини на изменническото си сърце Джейс знаеше, че част от него отново го иска.

И от това омразата му към Себастиан ставаше още по-силна.

— Е, не мога да си представя защо иначе си тук. Знаеш, че не може да бъда убит с оръжие — каза Себастиан. — Онова отвратително хлапе от Института в Лос Анджелис трябва да ви е казало поне това.

— Мога да те посека — рече Джейс. — Да видим дали ще оцелееш, ако те направя на микроскопични късчета. Или пък да ти отрежа главата. Може и да не те убия, но определено би било забавно да те гледам как се мъчиш да си я намериш.

Себастиан все още се усмихваше.

— Аз не бих опитал. Ако бях на твое място.

Джейс изпусна дъха си и той образува бяло облаче пред лицето му. Не му позволявай да печели време, крещеше мозъкът му, ала проклятието му бе, че познаваше Себастиан, познаваше го достатъчно добре, за да не е сигурен, че наистина блъфира. Себастиан не обичаше да блъфира. Обичаше да има преимущество и да го знае.

— И защо не? — изръмжа Джейс през стиснати зъби.

— Сестра ми — отвърна Себастиан. — Изпрати Клеъри, за да отвори Портал, нали? Не беше много разумно да се разделите. В момента един от моите леитенанти я държи настрани оттук. Нараниш ли ме, ще й прережат гърлото.

Сред нефилимите зад него се надигна шепот, ала Джейс не го чуваше. Името на Клеъри туптеше в кръвта във вените му; мястото, където руната на Лилит някога го свързваше със Себастиан, гореше. Казват, че е по-добре да познаваш врага си, но каква полза от това, да знаеш, че единствената му слабост е и твоята слабост?

Шепотът зад него се издигна до рев, когато Джейс започна да сваля оръжията си. Движението на Себастиан беше толкова бързо, че Джейс видя единствено неясно петно, когато другото момче се завъртя и му нанесе ритник в китката. Острието изпадна от вцепенената му десница и той отскочи назад, ала Себастиан беше по-бърз — извади меча на Моргенстърн и замахна за удар, които Джейс успя да избегне само като изви цялото си тяло настрани. Връхчето на оръжието остави повърхностна драскотина върху ребрата му.

И ето че част от кръвта по бойното му облекло беше негова.

Той се наведе, когато Себастиан отново замахна, и мечът изсвистя над главата му. Чу как Себастиан изруга, а после се изправи, замахнал на свои ред със своето оръжие. Двете остриета се сблъскаха със силен звън на метал и Себастиан се ухили.

— Не можеш да спечелиш — заяви той. — Аз съм по-добър от теб, винаги съм бил. Може би дори съм най-добрият.

— Пък и скромен — подхвърли Джейс и оръжията им се разделиха, стържеики. Той се отдръпна назад, така че да има повече пространство.